Томек и боцманът с удоволствие се включиха в работата на червенокожите си приятели. Каменната сериозност и сдържаност, с която индианците обикновено се държаха в присъствието на белите, сега изчезна. Не се стесняваха вече един от друг. Радваха се на победата над дон Педро и особено на убиването на бизона, изпратен им от небесните сили, за да придобият сили за следващия бой. Това беше толкова необикновено събитие, че те решиха при вечерния пир да го почетат с танеца на бизона.
Тоя път танецът щеше да бъде изпълнен от Хитрата Лисица. Безстрашният и прочут със своята хитрост боец се появи със специално облекло. На главата си бе сложил маска, направена набързо от гривата на бизона, от рогата и от пера. Изпод широкия колан, който опасваше бедрата му, се подаваше къса поличка. В дясната си ръка държеше дрънкалка, а в лявата — лък и стрели. По обичая на индианците от северозападното крайбрежие, на горските индианци и индианците от югозапад, танцьорите при тоя вид церемонии излизат с маски, за да изобразяват свещените сили, които според тях вземат участие в обреда. В живота на индианците танците винаги са били нещо обикновено. Те са се играели при разни случаи, а много често били почти обред. Особено танците като танеца на лулата, на духа, на змията, на слънцето, на бизона и други имат строго определени форми, непроменени от векове. Всяка песен, молитва и танец, свързани с церемонията, трябвало да бъдат изпълнени правилно, защото се вярвало, че в противен случай ще довлекат нещастие.
Танецът на бизона изобразяваше някогашния лов на тия животни. Индианските танцьори се вживяваха отлично в своите роли и вярно пресъздаваха истински случки. Зрителите много лесно разбираха значението на всяко движение и целия ход на въображаемия лов на бизони през времето, преди още испанците да пренесат конете в Америка.
Червенокожите избирали в степта остро пресечена стръмнина; в подножието й приготвяли специална клопка. Зад издигнатата във формата на римска петица преграда от камъни, която допирала с острия си, но незатворен край стръмнината, се криели тълпи мъже, жени и деца. В определеното време индианецът, примамвач на бизоните, облечен с животинска кожа и рога, след нощ, прекарана в песни и молитви към прадедите за помощ в лова, призори тръгвал по степта, за да примами стадото от бизони в клопката. Когато успеел да докара бизоните до каменната преграда, той се скривал и тогава всички индианци излизали от скривалището си и с крясъци, дрънкане и удряне на барабани погвали стадото към стръмния ръб. Уплашените бизони падали от стръмнината, след това индианците ги доубивали. После одирали кожите на бизоните, нарязвали месото на дълги парчета, сушели ги и ги занасяли в лагера, където също правели благодарствени тържества. Хитрата лисица — главният актьор, и придружаващите го танцьори изобразиха с изключителна пластичност споменатия лов. На двамата бели приятели се струваше, че още чуват тропота на копита и рева на побеснялото от страх стадо. Дрънкаха дрънкалки, бумтяха барабани, а крясъците от хайката стигаха чак до небесата.52
Уморените и сякаш упоени танцьори седнаха на богата трапеза. После разговорите край огнището траяха още дълго. Индианците на драго сърце разказваха по-интересните си преживелици и приключения. Някогашният див Запад възкръсна пред очите на заслушаните бели приятели.
XX
Селището на зуните
На другия ден на разсъмване Черната светкавица изпрати на разузнаване двама опитни разузнавачи. Останалите бойци трябваше да чакат в каньона тяхното завръщане. Всички почиваха, с изключение на стражата, която на смени бдеше по скалните върхове.
Подвижният обикновено боцман губеше търпение поради това бездействие и въпреки че се въздържаше да се катери по трудно проходимите планински места, сега сам предложи на Томек да разгледат близката околност.
52
Някогашните индианци много пъти използували специално направени клопки за бизони. За това свидетелствуват откритията на белите. В Канада например, край южния приток на реката Саскатчеван бил открит до една стръмнина насип, висок осем стъпки, широк седем стъпки, дълъг осемстотин, направен от кости на бизони от някогашните индианци. Такива купища кости, дълги 300–400 стъпки, били намерени също в околностите на езерото Дуке. При един такъв лов червенокожите убивали няколкостотин бизона.