— Страхливите пуеблоси като кучета се изпокриха в дупките си пред нашите бойци — каза той презрително.
Пламъче от любопитство блесна в очите на Ма’киа. Какво можеше да означават тия думи? Нима пуеблото не беше още в ръцете на врага? Но тогава по какъв начин апахите бяха се озовали в неговия дом?
— Ма’киа още не разбира какво е станало — каза Томек сякаш в отговор на скритите мисли на вожда на зуните. — Ей сега ще му покажем в какво положение се намира поради своята глупост и подлост.
Той се обърна към Съсеченото лице и заповяда:
— Нека моят брат развърже краката на Ма’киа.
Томек изведе вожда на зуните на терасата, окъпана от лъчите на изгряващото слънце. При вида на Черната светкавица и Томек бойците в подножието на пуеблото издадоха страшен боен вик. Ма’киа все още не разбираше по какъв начин са го взели в плен. Врагът се намираше само на най-горния етаж и едновременно беше обкръжил долу селището, докато на останалите тераси се криеха изплашени пуеблоси. Заведоха Ма’киа отново вътре и му завързаха краката.
— Какво искате от мене? — попита той покорно.
— Дойдохме, за да те накажем за нападението на ранчото на шерифа Алан и за отвличането на младата бяла скуав. В зависимост от това как сте се държали с бялото момиче, ще се отнесем към вас повече или по-малко сурово. Разбра ли сега за какво се касае? — отвърна рязко Томек.
Лицето на Ма’киа придоби израз на облекчение. Като видя това и Томек си пое дъх с пълна гръд. Това беше явен знак, че на Сали не беше се случило нищо лошо.
— А откъде знаете, че ние именно сме отвлекли бялата скуав? — попита Ма’киа лукаво.
— Ако дори не бяхме я видели вчера да се разхожда на долната тераса, твоят наивен въпрос сега би ни казал самата истина — отвърна Томек. — Заповядай да я доведат още сега или ще загинеш лошо, както си заслужил.
Черната светкавица отиде до зуни. Извади бавно дългия си нож. С лявата си ръка хвана изплашения пленник за косата, а с дясната сложи острието на челото му.
— Побързай, или ще одера скалпа ти и едва след това ще те пробода с ножа — изръмжа страшно апахът.
Ма’киа се тресеше от страх. Той попита с усилие:
— Ще ни оставите ли на мира, ако ви върнем бялата скуав?
— Бялата скуав сама ще реши това — отвърна Томек.
— Добре тогава, развържете ме, за да ви я доведа.
— Грешиш, като мислиш, че ние сме глупави като тебе — отвърна сърдито Томек. — Твоята най-малка дъщеря ще дойде с мене за бялата скуав, но помни, че ти и твоите синове сте заложници. Ако ни измамите, веднага ще загинете!
— Добре, добре, нека бъде така, както казваш.
Черната светкавица смръщи вежди при думите на белия си приятел, но не искаше да възразява, защото Малкия вожд беше съставил целия план на действие.
Той се наведе над Ма’киа, хвана го за врата и го измъкна на терасата. Другите апахи направиха същото с неговите синове, жена и дъщери. Томек преряза въжетата на най-малката индианка. Ма’киа й поръча да отиде с Томек за пленницата. Но преди Черната светкавица да ги пусне да отидат при Сали, Ма’киа трябваше високо да съобщи на пуеблосите своята воля.
Томек заслиза смело по стълбата към по-долната тераса. С револвер в ръка, той водеше пред себе си дъщерята на вожда. Бойците в степта извикаха силно, сякаш разбраха, че точно в тоя момент трябва да уплашат пуеблосите.
Томек трепереше от нетърпение. В последния момент той реши сам да отиде за Сали, защото всеки миг на очакване му се струваше цяла вечност. Дали обаче беше постъпил разумно? Беше късно вече за мислене. Той вървеше с уверена крачка, при все че десетки чифта искрящи очи следяха всяко негово движение.
Бяха вече на най-долната тераса, когато изведнъж му хрумна някаква мисъл. Обърна се към другарите си на най-горната тераса и извика на боцмана на полски:
— Запушете незабелязано устата на пленника.
Сега вече без колебание се вмъкна в тъмния отвор на покрива, който водеше към подземните кивас. Десетки въоръжени пуеблоси веднага го обградиха от всички страни. Уплашена, дъщерята на вожда им предаде волята на баща си. Сред мрачно мълчание те ги поведоха навътре в подземието.
През замаскираните в скалата отвори проникваше слаба дневна светлина, която се смесваше с червеникавия отблясък от въглените в огнищата. Индианците доведоха Томек пред закрита с шарено одеяло врата.
— Бялата скуав е тук — каза уплашената дъщеря на вожда.
Томек отдръпна завесата. Видя гърба на клекнала индианка, която оживено обясняваше нещо на седналата върху рогозка другарка.
— Сали!… — извика Томек със сподавен глас.