Самотният рибар беше необикновено мускулест мъж, среден на ръст. Тъмнокафявото му тяло беше покрито само с една тясна бедрена препаска от дървесни влакна, боядисани в червено със сока на растението ахиота36, а на врата си имаше нещо като нашийник от същите влакна, украсен с гъсти ресни, които се спускаха по гърдите и гърба. На китките и глезените носеше плътно прилепнали гривни от лико. Върху разноцветно татуираното му лице с типично монголски черти падаше черна, твърда, лъскава коса, подстригана на бретон.
Надвесен над водата, рибарят се взираше за плячка. В същия момент вдигна въоръжената си с харпун ръка, за да уцели рибата, и тогава забеляза голямата чужда лодка, която навлизаше в кривината на реката. Издигнатата нагоре ръка не нанесе удар. Индианецът хвърли оръжието на дъното на лодката, грабна веслото и загреба бързо към брега, като викаше нещо с гърлен глас. Това сигурно беше предупреждение или вик за помощ, защото след малко от гъсталаците по брега на реката изскочиха куп индианци, въоръжени с лъкове. Щом зърнаха приближаващите чужди хора, част от тях се затичаха към лодките, изтеглени на пясъчната ивица.
При вида на въоръжената група Матеу неспокойно се размърда и извика полугласно:
— Дявол да го вземе, да ускорим хода. Това са индианците от племето тикуна!
— Тикуна! — потвърди Хабоку.
В същото време индианците вече се отделяха от брега. Някои бързешком слагаха стрели върху тетивата на лъковете. Виждайки това, Матеу се обърна към Смуга и каза:
— Ако ни доюнят, не им казвай, сеньор, че отиваме при племето яхуа. Те се ненавиждат взаимно! Бягството е най-сигурното спасение.
Хабоку и неговите другари, по примера на Матеу, още по-яко натиснаха веслата. Лодката бързо започна да се отдалечава от брега.
Бягството и преследването продължаваха вече около два часа. Няколко лодки с готови за атака индианци от племето тикуна бавно, но сигурно наближаваха бегълците. Смуга все по-често се извръщаше към преследвачите и внимателно преценяваше разстоянието с поглед, докато накрая каза:
— Май че няма да избегнем сражението. Те имат повече гребци и не са толкова уморени…
— Да охладим ентусиазма им с куршуми — предложи Уилсън.
— Това е лош съвет — с неодобрение каза Хабоку. — Ако падне макар и един от тях, тогава вече със сигурност няма да прекратят преследването. Скоро ще се спусне нощта, а и буря се задава. Може би ще успеем да избягаме!
— Сблъскването няма да ни донесе нищо добро — съгласи се Смуга. — По-добре всички да се хванем за греблата!
Лодката увеличи скоростта си. Разстоянието между бягащите и преследвачите временно престана да намалява.
Скоро предвижданията на Хабоку се оправдаха. Преди да се свечери, тежки оловни облаци закриха залязващото слънце. Най-напред по земята закапаха едри капки дъжд, а след това над крайбрежната джунгла връхлетя стремителен вятър. При блясъка на първите светкавици индианците тикуна обърнаха лодките и потънаха в бързо падащия мрак.
Хабоку веднага насочи лодката към брега. Крайно време беше да потърсят убежище на сушата. В размътената и развълнувана река все по-често се мяркаха дънери на изкоренени дървета и цели камари тръстика, които заплашваха да преобърнат и дори да разбият лодката.
Щом лодката стигна брега, индианците субео измъкнаха лодката на сушата, а след това, като използуваха стволовете на дърветата за носещи диреци, започнаха да строят обширна колиба, за да се скрият в нея от поройния дъжд. Бурята се бе развихрила с пълна сила, когато мокрите до кости пътешественици се прибраха в колибата, направена от клони, листа и лиани. За разпалване на огън не можеше и дума да става, затова Уилсън им раздаде суха храна. Дълго се храниха мълчаливо, защото всички бяха прегладнели и капнали от целодневното пътуване и бягането от индианците тикуна. После разпънаха хамаците си в колибата и легнаха да спят върху влажната постеля.
Смуга дълго лежа с отворени очи, вслушвайки се в отгласите, които долитаха от джунглата. След известно време бурята поутихна и само дъждът шумно чукаше в гъстата листовина на гората. Смуга чуваше дишането на заспалите си спътници. До него, от дясната му страна, се намираше хамакът на Матеу. Смуга не върза метиса за през нощта, защото всички бяха много уморени и трябваше хубаво да си починат, преди да продължат пътуването, което можеше да им поднесе какви ли не изненади. И Смуга лежеше и бодърствуваше, тъй като се опасяваше от някаква нова подлост от страна на Матеу.
Времето едва се влачеше… Смуга се усмихна на себе си, мислейки за своите млади приятели, Сали и Томек, които бяха в Лондон, на хиляди километри далеч. Томек Вилмовски вече довършваше етнографския си труд за папуасите, населяващи Нова Гвинея. В последното си писмо до Смуга бащата на Томек се спираше подробно за тази тема, тъй като няколко члена на Кралското географско дружество в Лондон, ползващо се с голям авторитет в научните среди, проявили жив интерес към съчинението на младия поляк.
36