Выбрать главу

Скоро спряха на брега. Изтеглиха лодката на пясъчния плаж и индианците енергично се заеха да строят колиба. Смуга и Уилсън приседнаха на ръба на лодката.

— Матеу днес беше страшно навъсен — заговори Уилсън. — Чак толкова ли му е неприятна срещата с индианците яхуа?

Смуга се усмихна и погледна метиса, който в момента приготвяше за печене убитото пекари.

— Нощес той се опита тайно да ни напусне — отговори Смуга след малко. — Задигна ми револверите и се опита да офейка с лодката. За негово нещастие аз се събудих навреме. Малко му поотупах перушината.

— Хубаво е щял да ни нареди! Защо ми казвате това чак сега? — силно учуден, попита Уилсън. — Голяма непредпазливост проявихме! Вечерта след бурята заспахме като лалугери! Освен вас никой от индианците ли не се събуди?

— Не, но не им се чудете — каза Смуга. — Та те не знаят за предателството на Матеу, а бурята и падналата по-късно мъгла над реката напълно ни осигуряваха срещу неприятни изненади.

— Вярно е това, но не сме ли длъжни сега да предупредим индианците за подлостта на тоя метис?

— Не, още не! — възрази Смуга. — Сега за нас е по-лесно да увардим Матеу, отколкото по-късно да го предпазим от справедливото отмъщение на индианците, които никога не прощават стореното им зло. Ако научат истината, животът на Матеу няма да струва пукната пара.

— Безспорно имате право — призна Уилсън. — При това положение трябва двамата на смени да стоим на пост.

— Точно затова ви казах за неговия опит за бягство. Приближаваме се до земите на племето яхуа. Възможно е Матеу да е в по-близки отношения с тях, отколкото признава. Ако не си отваряме очите, лоша ни е работата.

— Сега разбирам защо се успахте тази сутрин. Сигурно не сте мигнали през нощта? Днес аз пръв ще дежуря — каза Уилсън.

— Добре, ще ме събудите в един часа.

Нощта мина спокойно, Смуга, който след Уилсън стоя на пост до сутринта, събуди спътниците си преди изгрев слънце. Денят ги завари вече на път. Не след дълго стигнаха реката Света Тереза.

Плаваха, без да разговарят, и внимателно се оглеждаха към двата бряга; според уверенията на Матеу вече се намираха близо до селището на индианците яхуа.

Дълго време лодката тихо се плъзгаше, скрита под клоните на дърветата, които се спускаха над водата. Опитните гребци безшумно потапяха лопатовидните весла в дълбоката вода, никой не проговаряше и не правеше излишни движения. Затова необезпокоените животни често се показваха по бреговете. Индианците субео само ги поглеждаха и нито за миг не спираха да гребат. Но ето че наблизо избухна тих кикот. Като го чуха, индианците като по команда извадиха веслата в лодката и ги оставиха напреки на борда, след което застинаха на местата си.

В същото време съвсем близо на брега се разнесоха силни звуци, които приличаха на лай. „Грик! Грик! Грик!“ — звучеше все по-натрапчиво. Появиха се някакви чудновати, смели зверчета, които плуваха в реката близо до лодката. Вместо да пръхтят от задоволство както преди, те започнаха да лаят.

Това бяха гигантски видри42, защото именно тези представители на популярните в цял свят животни се срещат само на южноамериканския континент.

Видрите вече обградиха оставената на течението лодка и плувайки неспокойно около нея, лаеха високо. Индианците субео мълчаха и си даваха вид, че не обръщат внимание на плуващите покрай лодката зверчета. Търпеливо чакаха видрите сами да се отдалечат от тях.

Метисът Матеу, колкото и да се смяташе за бял човек, се държеше като индианците. Очевидно още не беше скъсал с местните обичаи. Смуга и Уилсън постъпиха като другарите си. Знаеха, че индианците субео никога не нападат тези широко разпространени в Бразилия животни. Вероятно това беше свързано с някакво вярване или суеверие.

А в това време видрите демонстрираха ненадминатото си майсторство в плуването. Тъмнокафявата им, гъста, лъскава козина ту изскачаше на повърхността, ту отново изчезваше под водата. В стадото имаше възрастни екземпляри, които стигаха на дължина до метър и половина заедно с опашката, а също и млади, значително по-малки.

Белите пътешественици се любуваха на тези животни, трудни за лов поради силно изострените им сетива. Те явно още не бяха се сблъсквали с най-големия си враг — човека, защото бяха само възбудени и не бягаха при вида на хора. Само един самец на брега, който предупреди плуващото стадо, проявяваше безпокойство. Той тичаше насам-натам, като бързото му ходене по земята напомняше пълзенето на змия, или несръчно се катереше по дърветата и по този начин представляваше ярък контраст с видрите във водата, които плуваха прекрасно и се гмуркаха великолепно.

вернуться

42

Гигантската видра — вид, разпространен в Южна Америка. Видрите са отлично приспособени за воден живот. Имат сплескана глава, козина, подобна на бобровата, плавателна ципа между пръстите и дълга, заострена накрая опашка. Живеят по крайбрежията на реките и моретата във всички части на света с изключение на Австралия. Нанасят големи вреди на рибното стопанство. В Европа живее само един вид, който се среща и в Африка, Средна и Южна Азия. Видрите живеят в дупки, които имат отвор под водата.