— Добре, да починем, всички са уморени — отвърна Смуга.
Седнаха на земята. Сухата трева ги мамеше за сън, но никой не заспа. Пирите гледаха навъсено. Матеу също беше мрачен.
Тъмнината на нощта бързо се превръщаше в дрезгавина и не след дълго на хоризонта засия слънцето.
Матеу беше все така умислен. Дясната си ръка бе опрял върху дръжката на ножа, пъхнат в пояса. Смуга го наблюдаваше изпод вежди. Настъпващият ден щеше да донесе отговор на въпроса кой е враг и на кого може да се довери.
Смуга не подценяваше опасността. Беше сигурен, че пирите ще го предадат, щом се стигне до борба с бегълците. Вероятно такава роля беше определил Варгас на тримата си довереници. Кабрал и Жозе също имаха при себе си петима от хората на търговеца на роби. Можеше ли да разчита на Матеу и кампа?
Водачът стана и се огледа наоколо. След малко се обърна към спътниците си и каза:
— Да вървим!
— Не си ли се заблудил през нощта? — попита Смуга.
— Струва ми се, че не, ей сега ще намерим пътечката… Да вървим!
Още по време на нощния поход Смуга забеляза, че видът на местността се променяше. Дървета се срещаха все по-рядко, а тревата стана по-буйна. Сега, при изгряващото слънце, той любопитно се оглеждаше наоколо. На североизток, чак до линията на хоризонта, се простираше леко хълмиста суха степ. През нощта значително се бяха отдалечили от източните планински вериги, затова пък назъбените западни хребети бяха много по-близо. По склоновете им зеленееха гори.
Кампът понамали крачка. Той все по-често изтягаше шия и търсеше нещо в степта. След известно време отново забърза.
— Погледни, сеньор, там вляво се виждат камъни! — извика Матеу, като догони Смуга.
— Забелязах ги! — отговори Смуга. — Нашият водач вече от доста време клони към тях.
— Това са знаци, сигурно са някакви знаци! — каза Матеу.
Те бързо се приближаваха към няколко големи камъка, които лежаха в степта. Кампът спря до тях и им хвърли съвсем бегъл поглед. Сега очите му бяха обърнати към планините.
Смуга и Матеу обиколиха камъните. Забелязаха по тях някакви вдлъбнатини и резки, но трудно можеше да се каже дали са направени от човешка ръка. Смуга се приближи до водача и попита:
— Какво означават знаците по тези камъни?
— Знаци? — учуди се кампът. — Намерил си някакви знаци по тях?!
Смуга погледна водача изпитателно. Не можеше да отгатне какви мисли криеше индианецът под безразличния израз на лицето си.
— Още от разсъмване ти се оглеждаше в степта и търсеше тези камъни, а сега не знаеш какво означават издълбаните върху тях знаци — каза той след минута.
— Откъде можеш да знаеш, че именно човек е оставил знаците? — отговори кампът. — Може времето да ги е издълбало?
— Някой трябва да е донесъл тук тия камъни.
— А знаеш ли кой е донесъл тук тревата, храстите или по-нататък — зелената гора по склоновете на планините? Тези камъни са стояли на това място още по времето, когато бащите на моите бащи са населявали тоя обширен край.
— Възможно е, но ти ги търсеше и сега спря при тях.
— Вярно е, защото западно от тези камъни се намира пътечката, която търсим — обясни кампът. — Само толкова знам, а дори и да има някакви знаци по тия камъни, никой никога няма да ги разчете.
— Далеч ли е още пътечката?
— Близко е. Да вървим!
— Лъже тоя камп! — избухна Матеу. — По тия камъни няма дори прах! Някой ги е донесъл тук, издълбал е знаците и постоянно се грижи да не се заличат!
— Ако останеш жив до залез слънце, ще се убедиш, че казвам истината — отвърна кампът и измери метиса с презрителен поглед.
— Заплашваш ли ме?!
— Мълчи, Матеу! Сега не е време за кавги! — остро каза Смуга, защото кампът и метисът вече се хващаха за дръжките на ножовете си. — Хайде!
След по-малко от час водачът намери пътечката. Смуга лесно откри по нея следите на двамата бели и на петимата индианци. Скоро попаднаха и на мястото, където бяха пренощували бегълците. Тревата около изгасеното огнище беше стъпкана. Пепелта още беше топла.
— Какво ще кажеш сега, Матеу — закачи го Смуга. — Бегълците са напуснали бивака преди не повече от час. Водачът удържа на думата си.
— Да, сеньор, имаш право, оттеглям си обвинението срещу този камп, че е изменник!
Водачът се извърна към Матеу.
— Все ми е едно какво мисли за мене такова краставо куче като тебе! — каза той, без да повишава глас. — Не си нито бял, нито индианец. Самият ти носиш клеймото на предателството върху челото си!
Метисът посивя от ярост. Измъкна ножа от канията, но кампът не посегна към оръжието си.
— Ако ме убиеш, всички сте загубени — каза спокойно той. — Само аз зная пътя за връщане… Бели човече, вържи това краставо куче, ако ти е мил животът!