— Слушай, Матеу, ако още веднъж предизвикаш разправия, ще ти натроша костите — хладно каза Смуга. — А ти, водачо, не ни заплашвай. И без тебе ще намеря пътя назад.
— Значи, вече не съм ти нужен? Добре, отивам си! — каза кампът.
Смуга пристъпи към индианеца. Сложи дясната си ръка на рамото му, в лявата проблесна револвер.
— Когато те откупих от Варгас, аз казах кога ще можеш свободно да си отидеш — каза той с приглушен глас. — Ще си удържа думата… но помни, че дотогава трябва да мълчиш и да слушаш. Само още веднъж да ми се опънеш… и ще те убия! Води ни сега!
Кампът явно разбра, че това не е празна закана или може би припомнянето на договора го накара да дойде на себе си, защото безмълвно кимна с глава и тръгна по пътечката, която беше осеяна със следите на бегълците.
Планините се приближаваха все повече. Макар че слънцето доста припичаше, свежият ветрец, който лъхаше от тях, разведряваше горещината. След два часа усилен ход пред тях се показаха първите дървета. Скоро преследвачите навлязоха в предпланинската джунгла.
Щом се озоваха в гората, Смуга забави крачка. Сега трябваше да наблюдава по-зорко носачите и Матеу, които вървяха все по-бавно. В гората цареше глуха тишина; слънцето вече прижуряше силно. Смуга съсредоточено се взираше в гъсталака. Местността беше доста неприветлива. Между големите, гладки и прави като свещи дървета растяха и приведени, сякаш гърбави, а край тях стърчаха бодливи палми. Пътечката постоянно изчезваше в храсталаците и непрекъснато се изкачваше леко нагоре.
Неочаквано, зад един завой на пътечката, Смуга се сблъска с водача. Той и жена му се вглеждаха в нещо, което лежеше на земята. Смуга отстрани кампа и се вцепени. Напреки на пътеката лежеше един индианец. От гърба му се подаваше краят на тръстикова стрела, която го беше пронизала. Смуга се наведе и докосна ръката на падналия. Беше още топла. Нещастникът бе вече мъртъв. Стрелата го беше улучила право в сърцето. По нашареното му с червена боя лице, на което бяха татуирани две морави змии, пълзяха големи червени мравки.
Смуга се изправи и погледна спътниците си. Тримата пири тихо си говореха, поглеждайки към убития.
— Какво казват те? — попита Смуга.
— Казват, че това бил един от пирите, които избягали с Кабрал и Жозе — обясни Матеу.
VII
Зловещата гора
— Имаш един враг по-малко! — обади се кампът.
Смуга погледна водача. Индианецът се беше подпрял на евзалийката си и с философско спокойствие гледаше убития пир.
— Сеньор, носачите казват, че такива стрели използват за лъковете си кампите — намеси се Матеу.
— Лесно ще проверим това! — отговори Смуга.
Приближи се до жената на водача, която носеше неговия лък и колчан. Жената бързо се дръпна назад, когато той протегна ръка към нея, но мъжът й я успокои с поглед. Смуга извади от колчана една дълга стрела. Беше съвсем еднаква с тази, която бе пронизала пира. Смуга върна стрелата на индианката, след което започна да изследва гората от двете страни на пътеката. Тъй като не намери ни най-малка следа, досети се, че нападателят е стрелял от прикритие. Също така никой от бегълците не беше търсил тайнствения стрелец. Следите на двамата бели и на останалите четирима пири не се отклоняваха от пътеката. След малко Смуга прекрати търсенето. Нямаше време да прегледа обстойно гората в радиус около двеста метра от пътеката, т.е. в обсега на един добър индиански лък. Възможно беше стрелецът или стрелците да са се криели в засада по дърветата, което още повече затрудняваше откриването на техните следи.
— Откри ли нещо, сеньор? — разтревожено попита Матеу.
— Не, обстойното претърсване би отнело прекалено много време — обясни Смуга. — По-добре да побързаме да настигнем бегълците.
— Да, сеньор, тези червенокожи дяволи може още да дебнат наблизо — измърмори Матеу и страхливо се огледа наоколо. — Може да са направили пусия по дърветата?
— На път! — извика Смуга. — Вървете непосредствено след мене!
Сега следите на бегълците бяха значително по-ясни. Виждаше се, че са ускорявали крачка. Смуга свали пушката от гърба си и продължи след водача с готово за стрелба оръжие.
Вървяха вече около един час. Отначало пътеката водеше по протежението на планинския склон, а после започна да се спуска към една обширна долина. Колкото повече слизаха в долината, толкова по-гъста и мрачна ставаше гората. Закътани от вятъра, дърветата се извишаваха нагоре. През короните им, преплетени с лиани, се процеждаха само бледи струйки светлина. Ето защо по земята почти липсваше ниската растителност. Тук тя закърняваше поради недостига на слънчева светлина.