Във въздуха се носеше характерен за планинските гори аромат.
Кампът предупредително вдигна ръка. Всички тутакси спряха. На няколко крачки пред тях на пътечката лежеше някой. Смуга им даде знак да мълчат и излезе отпред. Вървеше бавно, като държеше пръста си върху спусъка на карабината. Вдън гората екна пронизителен птичи крясък. Смуга спря и се ослуша, но наоколо отново се възцари глуха тишина. Крачка след крачка той се приближаваше към легналия човек, стиснал с ръце стрелата, която стърчеше от лявата му гръд, сякаш искаше да я изтръгне от себе си. В широко отворените му очи беше застинал ужас. Ако се съдеше по татуировката върху лицето му, индианецът вероятно беше от племето пири, както предишната жертва.
Смуга започна внимателно да разглежда и двете страни на пътечката. Изведнъж съзря още един пир. Вероятно индианецът се е опитал да избяга в гората, когато стрелата е улучила неговия другар. Може би в страха си се е блъснал в дървото, което продължаваше да прегръща, коленичил в подножието му. Дългата стрела, която се подаваше от плещите му, направо го беше приковала о ствола.
Смуга излезе на пътеката и извика спътниците си. Видът на новите жертви предизвика тревожни коментари. Само кампът и жена му мълчаха.
— Сеньор, влизаме все по-навътре в капана — трескаво започна да обяснява Матеу. — Проклетите кампи са се стаили наоколо и дебнат!
— Не вървим, там смърт! — съветваха пирите. — Всички загине…
Смуга слушаше предупрежденията и съветите и в същото време не сваляше очи от водача. Накрая усмири спътниците си и се обърна към кампа:
— А ти какво предлагаш да направим?
Индианецът не се смути под проницателния му поглед.
— Искаше да хванеш онези двамата и аз те водя — отговори той. — След малко ще ги видиш!
— Още ли си сигурен в това? Та ние всяка минута можем да загинем като тия пири!
— Само смъртта може да освободи индианеца от робство у белите хора — отвърна кампът. — Ти плати за мене и ми обеща свобода при условие, че ти помогна да заловиш ония двамата. Индианецът винаги изпълнява дадената дума. Върви, аз съм готов!
Смуга мислеше как да постъпи. Самият той отдавна беше решил да преследва бегълците независимо от заплашващата го опасност. Не искаше обаче да рискува живота на спътниците си. Жал му беше дори за Матеу, който бе постъпил толкова долно спрямо двамата Никсъновци. След като помисли малко, той каза:
— Слушай, Матеу! Можеш ли да стигнеш оттук до ония камъни в степта?
— Да, сеньор, достатъчно е да вървя по нашите следи.
— Добре тогава! Вземи пирите и се връщайте. При камъните ще отседнете на стан. Ако утре до залез слънце не дойда при вас, тръгвайте за Ла Хуаира. Моля те, Матеу, върни се оттам в лагера край Путумайо и разкажи на господин Никсън за това, което се случи тук. Нека не ме търси, защото, ако не дойда в бивака при камъните, това ще означава, че не съм жив. От тебе, водачо, също нямам нужда вече. Можеш да се върнеш с жена си заедно с Матеу или пък да идеш, където искаш. Ти желаеше да си възвърнеш свободата и ето сега си свободен. Не проклинай всички бели хора. Много от тях уважават всеки човек. Матеу, помогни ми да си взема малко храна и тръгвайте на път. Гледайте бързо да излезете от тази гора.
Всички мълчаха, смаяни от думите на Смуга. Дори кампът, който така умело се владееше, изглеждаше развълнуван. Пръв се опомни Матеу. Приближи се до Смуга и с недоверие го попита:
— Наистина ли ми позволяваш да си ида, сеньор? Или може би искаш да ме изпробваш?
— Не губи време за глупави приказки! — сряза го Смуга. — Веднага тръгвай обратно! Вземи патрони за револвера и пушката. Ето ги в торбата.
— Сеньор, значи ли това, че вече си ми простил всичко онова?
— Да, Матеу, искам да вярвам, че повече няма да извършиш подлост.
— Няма да измамя надеждите ти, сеньор! Веднага ще ти докажа това. Ти ми каза, че само подлецът изоставя другаря си в беда. Там, край Путумайо, аз постъпих лошо, но не съм страхливец. Идвам с тебе! Или заедно ще оцелеем, или заедно ще загинем!
— Това е безсмислено! Няма да ме прикриеш от стрела, запратена от засада. Сам дори по-лесно мога да се измъкна от клопката.
— Идвам с тебе! — упорито повтори Матеу.
— Твоя воля, не съм искал гибелта ти! Хайде, потегляйте!
Без да кажат нито дума, пирите се обърнаха и изчезнаха в гората.
— Защо не се върна с тях? — обърна се Смуга към кампа.
— Ти великодушно ми подари свободата — отговори водачът. — Странен си, бели човече! Ще остана с тебе до самия… край!
— Върни се, спаси жена си!
— Не се грижи за нея, тя ме придружава винаги, дори на война. Да тръгваме, времето не чака!