— Моля ви, пуснете ме! — каза Сали на английски.
— Не знаеш ли португалски? — Метисът премина на английски. — Питах те, за къде пътуваш, хубавице? Вероятно за Манауш?… Да не си артистка? Ако е така, мога да те ангажирам в моето заведение. Аз съм съпритежател на „Тезоуру“. Ако си мила към мен, ще имаш полза…
— Моля, пуснете ме да мина! — каза Сали по-рязко.
Метисът само се засмя.
— Не търся работа и нямам желание да разговарям с вас — добави Сали.
Метисът се наведе над Сали, но в същия миг някой силно го дръпна за рамото и го отлепи от парапета. Той видя пред себе си малко по-нисък млад мъж. Това беше Томаш Вилмовски.
— Когато една жена казва, че няма желание за разговори, трябва да бъде оставена на мира — каза Томек, като измери метиса със суров поглед.
— Ти бой ли искаш? — наперено го попита метисът.
Томек се сдържа и отговори:
— Не се заяждай, че може да съжаляваш след малко!
Метисът изневиделица стовари юмрука си върху Томек. После събитията се развиха така мълниеносно, че дори Сали разбра какво бе станало едва когато метисът се строполи на палубата.
— Ще се закачаш ли още? — спокойно го попита Томек.
Капитан Новицки стоеше отстрани и развеселен наблюдаваше кратката борба. Той сам беше научил приятеля си на тези безпогрешни удари, които обезвреждаха и най-якия противник, и беше уверен в изхода на схватката. Неочаквано той видя един индианец с нож в ръката да се прокрадва зад гърба на Томек. Капитан Новицки мигновено скочи към него, хвана го отзад за колана на панталоните и за врата и го повдигна нагоре. Индианецът описа дъга във въздуха и глухо се удари о стената на палубната кабина, след което се свлече безсилно на палубата.
Другите пътници с любопитство наблюдаваха боя. След малко дойде и капитан Слим. Ругаейки под нос, метисът се вдигна от палубата. Видя капитана на кораба.
— Затвори ги! — извика той, разярен от поражението си. — Те ме нападнаха!
— Още една дума и ще те изхвърля през борда! — предупреди го Новицки.
Метисът искаше да каже нещо, но капитан Слим го изпревари:
— Хубаво си помисли, преди да отвориш уста. Доколкото познавам моя приятел, той сигурно ще удържи думата си. Най-добре се прибери в кабината заедно със слугата си и двамата си мирувайте.
Като псуваше под нос, метисът си тръгна от палубата. С несигурна крачка се скри в коридора, а след него изчезна и индианецът.
Приятелите застанаха до борда. Новицки похвали Томек:
— Добре се справи.
След това се обърна към Сали и я попита:
— Какво искаше от тебе това местно конте?
— Мислеше, че съм артистка и ми предложи работа в своето заведение в Манауш.
— Има вид на паралия — каза развеселен Новицки.
— Знаете ли с кого се счепкахте? — обади се капитан Слим. — Тоя метис има значителни акции в едно каучуково предприятие. Това е Педру Алвареш, добре известен в Манауш и в Пара, а също и в Икитос.
— Чакай, чакай, как се казва той? — заинтригуван попита Новицки.
— Педру Алвареш — повтори капитан Слим.
— Сто умрели кита… — изненадан се провикна Новицки, но в същия миг Томек многозначително му смигна и той дипломатично завърши: — Наистина някъде съм чувал това име! Но да върви по дяволите, нали си получи заслуженото.
Когато капитан Слим отново зае мястото си на мостика, Сали се обади:
— Какво странно стечение на обстоятелствата, а? Вече се счепкахме с Педру Алвареш, за когото Збишек пише толкова лоши неща!
— Господин Смуга подозирал, че именно той е изпратил бандитите в лагера на Никсън. И за да докаже това, тръгнал да преследва убийците — добави Томек.
— Ако знаех предварително кой е той, щях да го доотупам — разтрепера се от яд Новицки. — От учудване насмалко щях да издрънкам всичко.
— Предпазливостта никога не е излишна, макар и да ми се струва, че капитан Слим не симпатизира на Алвареш — каза Томек.
— Сигурен съм в това — потвърди Новицки. — Вярно е, че Слим ужасно хърка, но въпреки това човек може да му се довери.
От този ден, когато излизаше на палубата, Сали винаги вземаше Динго, а Томек и Новицки също бяха нащрек. За щастие Алвареш не излизаше от кабината си. Може би се срамуваше от поражението си?
В това време „Санта Мария“ упорито напредваше нагоре по реката. Отмина разположения на едно възвишение Монте Алегро, а след това и Сантарен при устието на река Тапажос, вливаща се в Амазонка, и вече се приближаваше към градчето Обидуш. На местата, където нямаше острови, Амазонка зашеметяваше със своята грандиозност. Другият бряг се мержелееше като едва забележима ивица, а понякога изобщо изчезваше от хоризонта.