Свел ниско глава, Никсън мълчеше.
— Къде е погребан убитият, господин Уилсън? — продължи да пита Смуга.
— В лагера… главата му беше отрязана. Това направили индианците, които участвували в нападението под водачеството на двама бели.
— А, значи, ловците на глави!… Някой познал ли е тия бели хора?
— Не! — отговори Уилсън.
— Ще се опитам да открия убийците. Не е трудно да се досети човек кой е организирал нападението. Утре тръгваме за Путумайо.
— Идвам с вас! — заяви Никсън. — Господин Карски ще ме замества тук.
— Не може ли аз да отида вместо вас? — намеси се Збишек.
— Ще останеш в Манауш — категорично отсече Смуга. — Сега, господин Никсън, ще идем да си поговорим с Педру Алвареш. Алчният метис сигурно има пръст в тая работа.
— Тръгвам с вас! — обади се Збишек. — Ако се стигне до бой, може да ви дотрябвам.
— И аз ще дойда! — присъедини се Уилсън.
— Добре! — съгласи се Смуга. — Вземете си оръжие! Ще стреляте само при изрична заповед от моя страна. Наташа, остани в кантората. Да вървим!
Беше към седем часът следобед. По това време Педру Алвареш обикновено седеше в „Тезоуру“22, тоест в една от кръчмите, където се забавляваше до късно през нощта. Натам именно поведе Смуга своите другари. Не след дълго спряха пред едноетажна сграда. През прозорците със спуснати жълти завеси се чуваха звуците на креслива музика.
— Збишек и вие, господин Уилсън, стойте на вратата. Внимателно наблюдавайте всички — заповяда Смуга.
Той блъсна летящата врата и влезе пръв. Веднага забеляза Алвареш. Седеше, заобиколен от весела компания, на една масичка близо до оркестъра, който в момента свиреше негърска самба.
Смуга бавно се запъти към метиса.
В тази кръчма се събираха привържениците на Педру Алвареш, които добре знаеха за ежбите между него и Никсън. Затова влизането на четиримата представители на конкурентната компания веднага бе забелязано. Тук явно знаеха какъв прочут стрелец е Смуга, защото танцуващите двойки побързаха да му направят път. Смуга застана пред масичката на метиса. Оркестърът спря да свири. В залата се възцари тишина.
Смуга измери противника си със суров поглед, след което каза:
— Боа тарде, сеньор Алвареш!23
Мургавото лице на метиса посивя. Той стрелна с очи един индианец, който веднага посегна към дръжката на ножа, затъкнат в пояса му. Смуга забеляза това, но не направи ни най-малко движение. С отпуснати до бедрата ръце стоеше леко приведен пред Алвареш.
— Боа тарде, сеньор! — повтори.
— Боа тарде, сеньор Смуга! — неуверено измънка метисът. — Какво искате от мене?
— Не обичам, когато някой, щом ме види, се хваща за ножа. Заповядай на твоя телохранител да стои спокойно или скоро ще загубиш един юнак!
Алвареш подхвърли няколко думи на местното наречие. Ръката на индианеца се отпусна на масичката.
— Не удрям без предупреждение — подхвана Смуга. — Затова съм дошъл тук. Лагерът ни при Путумайо е бил нападнат и е извършено убийство. Утре отивам там, за да проверя дали предположенията ми са правилни. Когато получа доказателство, един от нас ще загине. Пази се, Алвареш!
Смуга се обърна и двамата с Никсън бавно излязоха на улицата. След тях напуснаха кръчмата Уилсън и Збишек.
II
По следите на предателството
Десет дни изминаха, откак Смуга беше пристигнал в опустошения лагер край Рио Путумайо. През цялото време Смуга се занимаваше с търпеливо разследване, за да открие кой е извършил нападението. Това не беше лесна задача. Изминалите няколко седмици след нападението бяха заличили почти всички следи. От четиримата капангаши бе оцелял единствено метисът Матеу, но от него малко можеше да се научи. Както твърдеше, той се събудил от шума на битката и избягал в гората, като видял тримата си другари, набучени със стрели от нападателите. Петнадесетина събирачи на каучук от племете субео също успели да се спасят от ръката на палачите. Наистина сега се върнаха в лагера, но и те малко можеха да кажат.
Беше ранна утрин. Смуга приседна на един пън в края на поляната. Замислено следеше с очи сновящите индианци, които строяха нова барака. Снажният Матеу им вадеше душата да работят по-бързо и често ги заплашваше с тежкия кожен камшик. Почиваха само през най-горещите часове на деня. Благодарение на това до бараката, в която бе настанена администрацията, вече се изправяше възстановеният склад за каучук. Сега довършваха помещенията за серингейрошите и техните семейства.
Още от зори Никсън и Уилсън седяха в бараката на администрацията. Обсъждаха по какъв начин да се заплаща и доставя събраният каучук. След трагичната смърт на племенника си Никсън повери на Уилсън ръководството на лагера край Рио Путумайо. Експлоатацията на каучука можеше да се възобнови всеки ден, тъй като към шепата оцелели след нападението сега бяха придадени и част от работниците от лагера при река Япура.