Томек при изворите на Амазонка

Смуга бавно пухкаше дим от лулата и наблюдаваше работещите. В същото време размишляваше за нищожните резултати от следствието. Само едно беше несъмнено — че нападателите са били индианци от племето яхуа. Кои са били обаче съпровождащите ги бели водачи? Дали наистина ги е изпратил Педру Алвареш? Защо нападението е станало в отсъствието на прозорливия Уилсън, който впрочем много рядко оставяше сам в лагера неопитния Никсън? Смуга продължаваше безуспешно да търси отговор на измъчващите го въпроси. Обезсърчен, той бръкна в джоба си да извади кутийката е тютюн, за да си напълни отново лулата. В същия миг му се стори, че някой го гледа. Веднага обърна глава. Под сянката на огромния палисандър видя да се спотайва едно бронзово-маслинено индианче с гъсти черни коси, равно отрязани около главата. Щом зърна насърчителната усмивка на лицето на Смуга, момчето веднага се приближи към него.

— Какво ще кажеш, Малък следотърсачо? — заприказва го на португалски пътешественикът.

— Сеньор, край реката много капибара24.

— Виждам, че ти се иска да идеш на лов! — каза Смуга.

— Сим, сеньор! Вземи пушката, ще те заведа!

Смуга поразмисли малко. Този дивеч не беше много съблазнителен. Само индианците и негрите ядяха месото на по-старите капибари. Единствено филето на младите екземпляри беше вкусно. Смуга незабелязано хвърли поглед към момчето, което го гледаше очаквателно. Родителите на индианчето бяха отвлечени в робство при нападението. То самото бе оцеляло, понеже се скрило в съборената колиба. Нямаше къде да отиде, затова остана в лагера. Откак Смуга дойде на Рио Путумайо, то го следваше като сянка. С инстинкта си на дете на природата угаждаше в белия пътешественик справедлив човек, който винаги застава в защита на онеправданите. Опитният Смуга разбираше, че осиротялото момче търси при него помощ и приятелство. Малкият умираше да ходи на лов и непрекъснато скиташе из гората, търсейки следи от дивеч. Можеше ли сега да му откаже това малко развлечение?

— Отиваме на лов — рече Смуга. — Чакай ме при бараката.

Веднага стана и тръгна за карабината си, защото познаваше начина на живот на тези гризачи, най-големите в света, и знаеше, че обикновено си търсят храна от залез до изгрев.

Скоро двамата ловци поеха през горския гъсталак. Това беше най-оживеният час в тропическата джунгла. Нощните животни и птици бързаха да се приберат в леговищата си, а дневните излизаха на утринен лов. Поради това джунглата ехтеше от всевъзможни крясъци, от ръмжене и шумолене. В короните на плодните дървета пърхаха приказно пъстроцветните огромни, червени и сини папагали ара, а също и по-малките от тях червеночели ари25. С масивната си, закривена надолу човка те лесно разчупваха твърдите като камък плодове на различните палми и черупките на любимите си орехи. Още по-голяма врява вдигаха зелените папагали яра26 със светлосини качулки и огърлици, с жълти гушки и червени в сгъвките крила. Те летяха, пляскайки шумно с крила, и с врясък кацаха по отрупаните с плод дървета.

И двамата ловци отлично познаваха потайните кътчета на тропическата джунгла, затова не обръщаха много внимание на глъчката, която цареше около тях. Вървяха бързо, но предпазливо избираха къде да стъпят. Блестящата от утринната роса джунгла криеше около тях невидими на пръв поглед капани: в хралупата на прогнилия повален дънер обикновено се гнездеха хиляди опасни насекоми, ако неволно докоснеш с ръка някое клонче, може да те изпожилят оси или да те нападнат кърлежи, често не по-големи от главичка на карфица, а лианата, която свободно се спуска от някой клон на дървото, може да се окаже отровна змия, дебнеща плячка.

Малкият следотърсач изтича няколко крачки пред Смуга. Гордееше се, че води на лов такъв прочут ловец. Затова и сам се стремеше да се държи като опитен жител на тропическата джунгла. Вървеше с гъвкава стъпка, ловко заобикаляше препятствията, внимателно проучваше с поглед околността и напрягаше слух. Смуга със задоволство следеше поведението на младия водач, защото също притежаваше превъзходно зрение и слух и отдавна си беше изработил способност да се ориентира в непозната местност. Но той знаеше, че никога не ще може да се мери с коренните жители на девствените лесове, които благодарение на упражненията от детинство и на придобития си опит имаха много по-изострени сетива и още много други качества, недостъпни за хората от цивилизованите страни. Толкова голяма физическо съвършенство можеше да постигне само човек, животът на когото всяка минута зависи от будността на всички сетива.

24

Капибара или водно свинче, спадащо към семейство Caviidae, в което влизат добре известното ни морско свинче и марата — е едно от най-интересните тропически животни. На вид прилича на заек със значително по-дълги крака и по-къси, заоблени уши. Капибарата (от индианското каапи-уара, т.е. жител на тревите) има къси уши, цепната горна устна, а пръстите на четирите й крака са съединени с плавателна ципа. Живее в Южна Америка от Ориноко до Ла Плата и от Атлантическия океан чак до предпланините на Андите. Обитава главно горските гъсталаци край водните басейни. Нощем излиза на открито да си търси храна; често нанася щети на плантациите, опустошавайки царевицата, дините и захарната, тръстика. Размножава се целогодишно.

25

Ара — най-красивите и най-големите измежду клиноопашатите папагали. Големината им се колебае между тази на гарга и гарван. Човката им е голяма, извита отгоре и издължена в остър връх. Всички имат великолепни пъстроцветни пера. Живеят по двойки. Рядко се научават да говорят така добре като други папагали.

26

Папагалът яра принадлежи към тъпоопашатите папагачи. Той има къса широка опашка. Произхожда от Централна и Южна Бразилия и от Аржентина. Тъпоопашатите папагали са много схватливн, а някои могат да изпълняват мелодично цели песни.