— Мисля, че вие бихте му развързали езика, но за съжаление Варгас не е в Ла Хуаира.
— Къде е заминал, ако мога да попитам? — каза Томек.
— Преди два месеца властите в Лима изпратиха заповед за арестуване на Варгас. Обвинен е в убийство и в търговия с роби — обясни началникът на поста. — Лично аз се опитах да го заловя, но очевидно е бил предупреден, защото офейка в джунглата при пирите, които го смятат за свой приятел.
— И какво ще стане по-нататък? — попита Новицки.
— Какво може да стане? — учуди се началникът на поста. — Лима е далеч, а отмъстителните пири — съвсем близо. Освен мен в този пост има само двама полицаи. При това всеки хасиендейро има роби индианци. Когато в Контамана дойдат въоръжени банди от каучукотърсачи, аз се затварям с хората си в поста и търпеливо чакам да си отидат.
— Вие наистина много ясно обрисувахте положението — саркастично каза Новицки. — Тогава ние сами ще се оправим някак.
— Съветвам ви да бъдете много предпазливи, особено в Гран Пахонал. С кампите няма шега.
— Знаем това. Моля ви, уведомете префектурата в Икитос, че сме били при вас. Още днес ще отплаваме от Контамана.
Излязоха на улицата. Заедно с другите се върнаха на кораба. Там тъкмо привършваше товаренето на дърва за гориво. Не след дълго напуснаха Контамана. Вечерта се съвещаваха дълго. Решиха да отидат в Ла Хуаира въпреки бягството на Варгас. Нали оттам Смуга беше тръгнал за Гран Пахонал. Оставаше им още надеждата, че ще успеят да научат нещо от пирите.
Дните минаваха… От време на време корабът спираше до брега, за да се снабди с гориво, и продължаваше пътя си. От двете страни на Укаяли се простираше безкрайна джунгла, а друга не по-малко гъста гора от висока тръстика слизаше направо във водата. Тук-таме в пролуките между зеленината се жълтееха пясъчни ивици, на които се припичаха крокодили. Тук беше истинското царство на водните кокошки, чаплите, различните папагали и на още много други, всевъзможни птици. Все по-често на запад се появяваха веригите на Андите, които се извисяваха навъз бог и представляваха незабравима гледка особено в блясъка на залязващото слънце, на фона на белите облаци.
Един следобед участниците в експедицията се възхищаваха от палубата на великолепния изглед. Томек дълго се взира като омагьосан в далечината, докато накрая каза:
— Тук човек може да разбере защо често наричат Перу „страната на златото и слънцето“.
— Прав си, Томек, Слънцето си го бива тук, а и както научих от книгата, която ми даде да прочета, испанците намерили големи количества злато в Перу — допълни Збишек.
— Именно ламтежът за злато и алчността довели испанците в Южна Америка — каза Томек. — Някои от тях искали също и да покръстят индианците. Тогава Испания се е нуждаела от злато, защото страната била опустошена от продължителна война. Много от испанците никога не били притежавали имот или земя и тук се стремели бързо да забогатеят. Опустошавали страните на Южна Америка, грабели и избивали индианците. И португалците дошли тук по същите причини. След като не намерили злато, те започнали да докарват черни роби от Африка, за да отглеждат захарна тръстика, която продавали с голяма печалба. Други европейски страни завидели на Португалия за тези доходи. Те също искали да създадат плантации в Южна Америка, но били изтласкани от испанците и португалците.
Латинска Америка дълго била ограбвана от нашествениците. Чак в края на XVIII век революциите в Северна Америка и Франция вдъхнали смелост на жителите от колониите в Южна Америка да се вдигнат на борба за независимост. След дълги войни испанските и португалските владения се разпаднали на отделни държави.
— Ще мине още много време, докато тук се възцари справедливостта — обади се капитан Новицки. — Сами се убедихме, че в Амазония и край Укаяли продължава да се шири беззаконие.
— Томек правилно каза, че конквистадорите опустошили Южна Америка — намеси се Наташа. — Чувала съм, че инките имали обширна и превъзходно организирана собствена държава.
— Не мога да повярвам в това, те дори не са познавали колелото — каза Новицки.
— Не бъдете скептик, капитане — възрази Сали. — Професорът в университета неотдавна ни разказа за културата на инките. Те били прекрасни инженери. Настилали улиците, строели в планините висящи мостове, а по склоновете им — тераси, за да не може водата да подмива почвата. Създали и напоителна система. Вярно е, че не познавали колелото, но въпреки това можели да пренасят десеттонни каменни блокове за строеж на храмове и дворци. Огромните блокове не били споявани с нищо и все пак прилепвали така плътно, че между тях не можело да се пъхне дори острието на нож. Сградите на инките издържали честите по тия места земетресения, които превръщат в развалини постройките на съвременните инженери. Инките украсявали изкусно керамиката, правели от злато и сребро предмети с висока художествена стойност. Те нямали писменост, но изнамерили начин за „записване“ на числата по десетичната система с помощта на възли.