Динго тичаше отпред. Час по час наостряше уши, ту повдигаше главата си нагоре, ту я свеждаше почти до земята и непрекъснато душеше, непрекъснато се ослушваше.
Томек не сваляше очи от верния Динго, който беше отлично дресиран. Знаеше, че може да се осланя на него. Хабоку също поглеждаше към четириногия водач, но и сам беше нащрек. С проницателните си очи непрекъснато оглеждаше гъсталака, вслушваше се в отгласите, които долитаха от джунглата, и от време на време дълбоко поемаше въздух, душейки като тичащото пред него куче. И другите индианци субео се държаха приблизително по същия начин — нали бяха частица от тези безкрайни тропически дебри и ги познаваха като зъбите си. Белите участници в експедицията от ден на ден се изпълваха с все по-голямо доверие към тях.
Оттеглянето на пирите никак не разтревожи индианците субео. Това само ги накара да бъдат по-бдителни. Всички те получиха в Икитос модерни карабини, които сега носеха окачени през рамо. Освен огнестрелното оръжие си бяха взели лъковете и колчаните със стрели, както и щитове от пресована кожа на елени, тапири и ягуари. По време на битка те подпираха щитовете на земята и иззад тях стреляха по неприятеля. След като си отидоха носачите, индианците субео носеха не само оръжието, но и екипировката на експедицията, а именно: палатка за жените, няколко одеяла, хамаци, москитови мрежи, съдове за готвене, тенекиени чинии и лъжици и хранителни припаси: фасул, ориз, брашно, захар, мазнина, чай и консерви. Мара, жената на Хабоку, наравно с мъжете носеше част от екипировката. Томек не можа да се противопостави, защото така изискваха индианските обичаи, а освен това всеки от белите носеше личните си вещи и раница с неприкосновен запас от храна.
Към края на третия ден експедицията навлезе в голяма долина, пресечена от широк поток. Динго остреше уши и очаквателно гледаше към Томек. Потокът не беше много дълбок. По пясъчните острови се излежаваха големи крокодили, а ятата птици се разлетяваха, подплашени от хората. Томек започна да се оглежда за място, удобно за бивак. Всички бяха уморени и гладни.
Спряха на малка полянка край един поток. Мъжете изсякоха с мачетите всички храсти и разпънаха палатката, а вътре, по стволовете на отсечените дървета, окачиха хамаци за жените. Своите хамаци опънаха между дърветата около бивака.
Хабоку и още двама индианци наскубаха в гората снопове барбаско115. От това растение се приготвяше отрова за риба. Почти във всяко индианско село държаха съдове с отровна отвара. Разбира се, по време на поход индианците не приготвяха отвара, а просто мачкаха храстите с камъни, за да пуснат по-бързо сок.
Двама индианци отидоха нагоре по бързея и хвърлиха размачканите растения във водата. Много скоро в потока край бивака изплуваха риби, зашеметени от отровата. Най-напред индианците предвидливо удряха с присвити длани по повърхността на водата, за да изплашат пираните, след това смело влязоха в потока и с голи ръце започнаха да изхвърлят рибата на брега.
Индианката Мара и Сали се заловиха да чистят рибата. Прегладнелият капитан Новицки с готовност работеше с тях, въпреки че през деня го бяха изпохапали оси. Наташа приседна на един пън край огнището. Збишек й помогна да изстиска от крака си кърлежите исанге. Щом привършиха най-неотложните работи около бивака, индианците субео също се заловиха да вадят изпод ноктите на пръстите на краката си земни бълхи, досаждащи особено много на местните жители, които ходеха боси.
Томек беше не по-малко уморен от другите, но реши да разгледа околността още преди да се е спуснала нощта. Той взе карабината си и подсвирна на Динго.
— Ще се върна скоро — каза на Новицки. — Бих искал да проверя дали не ни заплашва нещо.
— Поогледай се, не е излишно — съгласи се морякът. — Дано по-скоро се стъмни. Тия досадни мушички не ми дават мира.
— Като се стъмни, ще долетят комари.
— Вярно е, но вече предпочитам комарите. Ония — малките мантабланка, жилят през целия ден. Побързай, скоро ще вечеряме.
— Внимавай, Томи! — прошепна Сали, усмихвайки се на мъжа си.
Томек пое нагоре по потока, после описа широка дъга около бивака. Вече се приближаваше към брега на потока под бивака. Динго, който до този момент се държеше спокойно, изведнъж спря, наежи козината на врата си и сърдито се озъби. Томек му даде знак да мълчи; започна внимателно да оглежда крайбрежния гъсталак. Не забеляза нищо подозрително. Освен бълбукането на бързея не се чуваше нищо друго. Изведнъж разбра за какво го предупреждаваше неговият любимец.
115