Не мина и час, и ето, че Томек се спъна и падна право върху един трънлив храст, който го нарани болезнено. После ги нападнаха разлютени оси, а накрая Динго започна да проявява безпокойство. Душеше ту по земята, ту във въздуха, обикаляше из гората, връщаше се, докато най-сетне Томек задържа всички и тихо каза:
— Динго иска да ни съобщи нещо…
— Може би ни предупреждава за някаква опасност — отговори Збишек.
— Май че не е това. Ако ни заплашваше нещо, щеше да наежи козината на врата си и да се зъби. Какво искаш, Динго?
Кучето се отърка в краката на Томек, а след това започна да поглежда ту към него, ту към гъсталака.
— Виж, братле! Той е подушил нещо в гората — каза Новицки.
— Трябва да проверим какво е — отговори Томек.
— Ще идем заедно. Хабоку, поеми командуването!
— Останете тук и си починете малко — добави Томек. — Два пушечни изстрела ще означават призив за помощ. Търси, Динго, търси!
Кучето тръгна през гората, като душеше по земята. Известно време криволичеше насам-натам, сякаш губеше някаква следа, но скоро започна все по-уверено да задълбава в гъсталака. Изведнъж спря, вдигна глава нагоре и започна да души.
— Какво търси то? — прошепна Новицки.
Томек предупредително сложи пръст на устните си.
Динго се озърна към тях и с дебнеща походка изчезна в храстите.
Томек разтвори тихо клоните и внимателно влезе сред гъсталака. Новицки извади револвера си. С готово за стрелба оръжие той тръгна след Томек. Няколко крачки по-нататък отново спряха. На това място гъстите ниски палми свършваха. На малко по-свободното пространство пред тях растеше огромно дърво с чадърообразна корона и перести тъмнозелени листа.117 Кората и плодовете на дървото бяха покрити с дълги шипове. Едрите цветове изпускаха силна миризма. Под сянката на това дърво имаше примитивна колиба. Скелета й образуваха няколко ниски палми, чиито приведени върхове бяха вързани ведно с лиани.
Динго беше застанал пред колибата. Непрекъснато извръщаше глава към гъсталака, сякаш подканяше скритите в него мъже да надникнат в колибата.
— Акула да го погълне! — изръмжа Новицки. — Там като че ли някой лежи на земята.
— Да отидем, Динго е спокоен.
След минута те бяха пред колибата. Томек внимателно разгърна листовината. Върху купчина пожълтели палмови листа лежеше полугол индианец. Тялото му беше покрито с гнойни рани и струпеи. Главата му беше повдигната върху парче от дебел прогнил клон. Под полупритворените клепачи очите му трескаво горяха.
— Този човек умира… — прошепна Томек.
— Останал е само кожа и кости. Паразитите го ядат, макар че още бере душа — тихо каза Новицки.
— Погледни колко клончета от кока има тук!
— По дяволите, той има стара индианска пушка и модерна карабина, а се оставил да умре от глад.
Томек се шмугна в колибата. Поразбута листата, за да може по-добре да разгледа умиращия.
— Тадек, доведи нашите, не можем да оставим тоя човек така.
— Естествено, трябва да му помогнем. Ето ти моята манерка с ямайка, налей му няколко капки в устата.
Новицки изчезна в гъсталака.
Томек приклекна до индианеца. Внимателно разтвори устните му и ги навлажни с ром. Резултатът настъпи мигновено. Индианецът внезапно се вкопчи с костеливите си пръсти в ръката на Томек, притисна манерката до устата си и пое голяма глътка. Насмалко не се задави. Томек му изтръгна манерката. Една по-голяма доза алкохол можеше да ускори неизбежния край. Този човек не умираше само от раните, които покриваха цялото му тяло. Виждаше се, че от дълго време не е слагал нищо в уста.
Индианецът дишаше тежко. Сега той погледна Томек с малко по-бистър поглед.
— Дай кока… — прошепна.
— Нямам — отговори Томек, изненадан от желанието му.
— Расте… наблизо…
Томек се изправи и излезе от колибата. Досети се, че храстите кока трябва да са наблизо, щом като около умиращия имаше толкова клонки с окъсани листа. Досети се още, че именно коката е поддържала гаснещия живот на този човек. За всякакво друго спасение беше вече твърде късно.
Индианецът с усилие задъвка лист от кока. Но преди да дойдат другарите на Томек, в очите на умиращия се появиха по-живи искрици. Силите му сякаш се възвръщаха.
117
Дърветата от този вид принадлежат към разреда пеперудоцветни. Именно от тези дървета с жълточервена дървесина е произлязло името на Бразилия, защото европейските колонисти, след като открили това ценно дърво, го нарекли първо бразил, а по-късно пернамбуко. Околността и пристанището, откъдето изнасяли тези дървета, нарекли също Пернамбуко.