След половин час Динго пролая дрезгаво. Докосна с глава рамото на Томек. Участниците в експедицията идваха насам. След минута те вече бяха около колибата. Наташа, която изпълняваше функциите на санитарка, се наведе над индианеца.
— С нищо не можем да му помогнем — каза Томек. — Само благодарение на листата от кока в него още мъждука искрица живот. Той умира.
— В какво ужасно състояние е… — каза Сали, потресена от вида на индианеца.
— Сигурно отдавна лежи неподвижен в тая пустош — обади се капитан Новицки. — Той няма дори сили да се брани от насекомите.
— Интересно, кой е той и откъде е? Проговори ми на португалски — забеляза Томек.
Новицки приклекна до индианеца. Наля в устата му няколко капки вода. Изведнъж Наташа нададе пронизителен вик. Томек я сграбчи за раменете. Младата жена избухна в плач. Чак сега Томек забеляза, че Наташа конвулсивно стиска в ръце ремъка на една кожена торба.
— Наташа, какво ти е? Какво има? — извика той, внезапно обладан от лоши предчувствия.
Тя се мъчеше да се овладее. След минута с пресеклив глас прошепна:
— Това е пътната чанта на Смуга. Сама му я купих преди експедицията…
— Сигурна ли си в това? — извика Новицки.
— Натка, съвземи се, нима това е възможно?! — възкликна Сали.
— Ето неговите инициали… сребърни… Аз му ги…
Новицки грабна кожената чанта. В нея имаше няколко патрона за карабина, компас и малко дребни монети.
— Откъде си взел това, човече?! — попита той с пресипнал глас, като тикаше чантата на Смуга в лицето на индианеца.
Индианецът мълчеше. Силите явно го напускаха отново, защото само обърна угасналите си очи към обкръжилите го бели хора. В този миг Хабоку пристъпи до Новицки. Взе от ръцете му чантата, разгледа я внимателно, след това вдигна карабината от земята и най-после кремъклийката. После приклекна до индианеца. С лявата ръка го хвана за рамото, а с дясната извади ножа от пояса си. Опря острието о гърлото на умиращия.
— Какво си направил с този бял човек, краставо куче?! — застрашително попита той.
— Хабоку, скрий ножа! Този човек умира! — заповяда му Томек.
Хабоку го погледна. В очите му нямаше дори сянка от милост.
— Чантата и карабината са на сеньор Смуга — каза той. — Тоя проклет камп му беше водач.
— Да не грешиш? — не вярваше Новицки.
— Познах го това краставо куче!
— Ти си… Хабоку — прошепна умиращият.
Томек се приближи до индианеца. Даде повелителен знак на всички да мълчат. Наведе се над постелята.
— Значи, ти си завлякъл нашия приятел в Гран Пахонал? — заговори той. — Взел си чантата и карабината му. Мъртъв ли е той? Кажи истината!
Индианецът гледаше Томек в пълно съзнание.
— Слушай внимателно! Той е наш приятел! Търсим го. Ти умираш и ние с нищо не можем да ти помогнем. Кажи истината, от това сигурно ще ти стане по-леко. Загина ли този бял човек?
— Всички ли сте негови приятели? — тихо попита индианецът.
— Да, негови приятели сме.
— Краставо куче! Ти погуби един истински приятел на всички индианци — обади се Хабоку. — Нали сам видя, че този човек откупи от Варгас хората от моето селце, които бяха отвлечени като роби. Той плати и за тебе, и за твоята жена! Ти не си чистокръвен индианец, щом сърцето ти е забравило благодарността!
Умиращият се привдигна на лакти. Неочаквано той отговори със силен глас:
— Не говори така! Аз съм от бравос индиос! Не слугувам на белите!
— Този бял човек, когото ти погуби, беше приятел и на мъжествените кампи. Знаеш добре, че той преследваше само двамата лоши бели.
— Той е жив…
— Кажи къде е? Тези бели хора са негови и наши приятели. Знаеш, че умираш, но още можеш да се отплатиш на този бял човек за добрината му!
Индианецът рухна на постелята. Едва дишаше. Дълго събира силите си, преди да заговори:
— Той постигна целта си. Настигна единия от двамата убийци, които преследваше. Убиецът беше ранен и береше душа. Познаваше ме… Аз бях посъветвал бегълците да се скрият в руините на града, а след това поведох вашия приятел натам. Когато умиращият ме обвини в предателство, метисът, който придружаваше вашия приятел, стреля в мене. Лежах безсилен. После дойдоха нашите. Сигурно бяха хванали вече белия. Помислиха, че не съм жив… Убиха жена ми, та никой да не може да издаде какво е станало. Когато си отидоха, аз се скрих в гората. Намерих карабината и торбата. В нея имаше храна. Спасих се, но знаех, че нашите продължават да дебнат наоколо. Щяха да ме убият, макар че съм един от тях. Знаех тайната. Много, много луни се крих в гората. Страхувах се, че ме търсят. Един ден дърво смаза крака ми. Довлякох се тук, направих колиба и зачаках смъртта.