— Възможно ли е Хабоку да е запомнил точно такъв криволичещ път? Как е могъл онзи умиращ човек да му го опише? През по-голямата част от деня ние вървяхме без път — тихо каза Новицки.
— Никъде не забелязах някакви знаци или ориентири — каза Томек.
— Вярно, зная само, че се натъкнахме на седем потока.
— Само на два, Тадек — поправи го Томек. — След онзи, край който се криеше кампът, ние вървяхме по брега на още един поток. Този, вторият, е приток на първия.
— Не говори глупости, точно ги броих!
— Не се съмнявам, но съм сигурен, че си броил няколко пъти един и същ поток. Хабоку нарочно криволичеше, за да загубим ориентация. Разбра ли?
— Да не бъркаш нещо?
— Сигурен съм в това, което говоря. Такъв номер ми направи Червения орел в Мексико, когато ме води на среща с вожда Черната светкавица. Той също не искаше да издаде пътя към убежището на волните апахи.
— Да, да, сега си спомням, говорил си ми за това.
— Днес през цялото време държах компаса в ръка, а освен това непрекъснато следях положението на слънцето и на планинските вериги. Благодарение на това не се оставих да ме заблуди. Все още мога да покажа пътя за Ла Хуаира.
— О-хо, умна глава си ти! Баща ти не си е харчил напразно парите да те изучи. А можеш ли да кажеш колко път сме извървели днес?
— Малко, не повече от дванайсетина-петнайсет километра. Погледни планините! Приближили ли сме се до тях?
— Дявол да го вземе, май че имаш право!
— Първият поток водеше право на запад към планините. Ние извървяхме по брега му около пет километра. После хванахме по левия приток. Той идваше от север, следователно сме вървели в северна посока. Затова съвсем малко сме се приближили до Андите.
— Смайваш ме, братле. Отбеляза ли този маршрут на картата?
— Да, ей сега ще ти я покажа. — Томек извади скицираната карта и продължи: — Ето тук са Укаяли, Урубамба и Ла Хуаира. След като прекосихме Укаяли, ние вървяхме оттук. На това място пирите се върнаха, а тук са потокът и колибата на кампа. След това Хабоку ни води, тъпчейки почти на едно място, чак до този приток. Пред нас, значи на север, е Гран Пахонал, а на запад остават Андите.
— Хм, значи, утре трябва да стигнем в Гран Пахонал.
— По-скоро ми се струва, че ще тръгнем към планините.
— Откъде това предположение? Нали за гората на смъртта трябва да се мине през Пахонал?
— Кампът гарантираше, че през гората на смъртта никой че ще мине. Щом Хабоку се нае с ролята на водач, той сигурно сега знае друг път, който може да води само през планините.
— Това изглежда логично, но утре ще се разбере.
— Кой е на пост след нас?
— Збишек и Сатуру, а в най-тежкото време — преди зазоряване — Хабоку и неговият приятел.
— Това е добре. Индианците обикновено нападат в зори. Но струва ми се, че няма нищо опасно. Динго през целия ден беше спокоен; и сега ни поглежда с едно око.
— Доброто, умно куче. Благодарение на него намерихме умиращия водач на Смуга.
В полунощ те събудиха следващите часови. Нощта мина спокойно.
Малко след изгрев слънце тръгнаха отново на път. Още преди пладне капитан Новицки се приближи до Томек и му пошушна:
— Твоите предположения се оправдаха. Отиваме към планините.
— Хабоку престана да криволичи. Явно смята, че вече сме загубили представа за посоката.
— Горкият! Да мисли, че ще надхитри такъв дявол като тебе!
Томек погледна към планинските вериги, които в ослепителния слънчев блясък изглеждаха лилави.
— Няма да минем по пътя, по който е вървял Смуга. Той, изглежда, е първият поляк, навлязъл в Гран Пахонал118 — каза той след малко.
— Любопитен бях да видя този Пахонал, на заради жените е по-добре да заобиколим гората на смъртта — отвърна Новицки.
— Те се държат мъжки.
— И още как! Нашето синигерче им дава пример. Огън момиче! Мара я гледа като омагьосана.
— Малко се безпокоя за Натка. На тази експедиция тя не е много във форма.
— Изчезването на Смуга я е извадило от равновесие.
— Тихо! Погледни Динго!
— Защо се е наежил такъв? Да не е подушил някакво животно?
— Да почакаме нашите. Сега е по-добре да вървим в по-стегнат строй.
Спряха до една скала. От известно време вървяха през висока, вълнообразна местност. Все по-често на пътя им се изпречваха възвишения, обрасли с девствена гора, скални отломъци и грамадни камъни.
— Мястото е идеално за засада — измърмори Новицки, като се оглеждаше внимателно наоколо. — Хабоку излишно се отдалечава толкова много.
118
През последното десетилетие преди Втората световна война един поляк, инженер Станислав Голевски, заедно с 10–15 индианци от племето кампи потеглил от Чикоза край Укаяли и прекосил ползващия се с лоша слава Гран Пахонал и Андите чак до колонията Перене, откъдето имало коларски път през Тарма за Ороя, първата железопътна гара по посока за Лима. Дългогодишен служител в полската колония в Кумария, Голевски получил концесия за строеж на железопътна линия, която трябвало да свърже областите край Укаяли със столицата на Перу на брега на Тихия океан, а посредством Укаяли и Амазонка — и с брега на Атлантика. Именно когато проучвал терена за строеж на бъдещата ж.п. линия, Голевски се сблъскал в Гран Пахонал с волните кампи. По-късно заедно с капитан Алварино правили снимки от самолет на тези терени. След няколко месеца Алварино по време на разузнавателен полет загинал в Гран Пахонал, най-вероятно при принудително кацане. Смятало се, че може да е бил пленен от кампите, които ненавиждали белите нашественици. Проектът за строеж на ж.п. линия отпаднал след западането на полските колони край Укаяли.