— Не, не, сеньор! Не ме е водил. Той също мрази индианците. Аз тъкмо вървях по дирите на един дикобраз и ето че се зададе сеньор Матеу с кучето си. Скрих се в гъсталака и всичко видях. Той закачи някакъв предмет на нашийника на кучето, после го отвърза от въжето и го нагони в гората.
— Не си ли спомняш случайно кога стана това? — запита Смуга, все по-заинтригуван.
— Помня, беше точно една луна преди нападението срещу лагера.
Смуга усети някакво смътно безпокойство. Изведнъж трепна, сякаш неочаквано бе направил необикновено откритие. Веднага обаче се престори, че следи полета на лешоядите урубу, които кръжаха във въздуха над мършата. Чак след някое време проговори с безизразен глас:
— Матеу винаги ли ходеше на лов с това свое куче?
— Как би могъл да ходи винаги с него, след като го имаше само от няколко луни! — възмути се момчето, тъй като смяташе, че белите хора са длъжни винаги да знаят всичко, без да питат.
— Е, да, прав си — съгласи се Смуга и се усмихна. — От кого беше взел той това куче?
— Не зная, докара го от Амазонка, когато приемаше продуктите от кораба.
— Какъв предмет върза Матеу за нашийника на кучето? — обади се Смуга.
— Не забелязах, не можех да се промъкна съвсем близо. Страхувах се, че кучето ще ме подуши.
— Това куче не се ли върна повече в лагера?
— Не, не се върна. Сигурно и то се е бояло от сеньор Матеу. Той е лош човек!
— Може би даже много лош — додаде Смуга. — Никога не му казвай, че тогава си го следил. Може да ти направи нещо лошо.
— Няма да му кажа, сеньор. Боя се от него.
Смуга прекъсна разговора. Напълни лулата си с тютюн, запали я и се замисли. Мъчеше се да свърже случайно получените сведения с нищожните следи, събрани по време на разследването. Чак късно следобед се върна с момчето в лагера. Тази вечер дълго не можа да заспи.
На другата сутрин както обикновено стана в зори. Закуси набързо, препаса колана с револверите и излезе от бараката. Веднага се сблъска с Никсън, който се развика:
— Хелоу! Точно исках да поговоря с вас. Време е вече да се връщаме в Манауш. Матеу е чевръсто момче, подгони работата. Уилсън може да започне събирането на каучук. Аз няма какво да правя тук.
— Кога искате да потеглите? — попита Смуга.
— Утре на разсъмване. Ще се върнете ли с мен? Нищо повече няма да изровите тук. Твърде много време е минало от нападението. Нямаме каквито и да било доводи срещу Алвареш. Е как, заедно ли ще пътуваме?
— Ще ви отговоря следобед — отвърна Смуга. — Сега бих искал да покажа на Матеу едно място на брега на реката, където може да се построи нов удобен пристан за лодки.
— Старият още върши работа…
— Прав сте, но ще се възползвам от случая да поговоря с него.
— Нима още се надявате да научите нещо ново?
— Искам да си поговоря с него насаме.
— Както желаете. Не мога да ви се меся в работата. Но струва ми се, че това е излишно губене на време.
— Може би. Въпреки това ще поговоря. Ще се върнем скоро.
Смуга се приближи до групата индианци, която довършваше бараката за живеене. С предрезгавял глас от непрекъснатото крещене Матеу подвикваше на работниците. Тъй като познаваше пословичния мързел на метисите, Смуга си помисли, че Матеу ускорява работата, за да може час по-скоро да се отърве от надзора на началниците. Той внимателно огледа метиса. На бедрата му висеше каиш с револвер. Отзад над панталона му се подаваше дръжката на нож.
— Матеу! — извика Смуга.
— Сим, сеньор! — отговори метисът и пристъпи по-близо.
— Ще довършите ли днес тая барака?
— Почти е готова.
— Добре, значи, можеш да отделиш малко време. Ела да идем до реката. Ще ти покажа къде трябва да се построи нов пристан.
— Веднага ли трябва да тръгнем?
— Така ще е най-добре. Утре с господин Никсън смятаме да се върнем в Манауш — отговори Смуга, наблюдавайки тайно метиса. Стори му се, че Матеу прикри доволната си усмивка, като започна припряно да изтупва праха от панталоните си.
Поеха напреки през гората към реката. Смуга мълчеше и бързо го водеше през гъсталака. След като вървяха половин час, Матеу учудено заговори:
— Заблудил си се, сеньор! Ние не вървим по най-краткия път към реката. Ако пристанът е толкова далече от лагера, няма да ни бъде удобен.
— Не се бой, не съм се заблудил — отвърна Смуга и ускори крачка.
След четвърт час излязоха на брега. Матеу гърлено се изсмя и рече:
— И все пак си се заблудил! Това не е Рио Путумайо, а един от притоците й!
— Зная това! — лаконично отговори Смуга.
Обърна се лице в лице срещу метиса. Той го гледаше студено, но всъщност съвсем не беше толкова спокоен. Мило за драго би дал, само този ужасен разговор да беше вече зад гърба му.