— Но оръжието са задържали — забеляза капитан Новицки. — Поврага! Важното е, че намерихме Смуга.
— Добрият, верен Динго! Той пръв позна господин Смуга — развълнувано каза Сали. — Когато влязохме в тронната зала, Динго за малко не се хвърли към него.
— Още в развалините на древния град ми се струваше, че Динго е попаднал на някаква позната следа — обади се Томек. — Сигурно Смуга неведнъж е бивал там.
— Просто не мога да повярвам, че наистина намерихме господин Смуга — каза Наташа. — Неговите думи ме разтревожиха.
— Ба, положението не е розово, но ние сме се пекли и на по-страшен огън — каза капитан Новицки. — Щом Смуга още от преди няколко дни е знаел, че се тикаме в устата на вълка, сигурно и той е помислил по какъв начин можем да се спасим. Пък и ние ще си поразмърдаме мозъка. Да се доверим на Смуга и Томек. Двамата заедно все ще измислят нещо.
— Правилно, капитане! Аз ей тоничко не се боя — обади се Сали.
— Интересно, по какъв начин Смуга е научил тук за нашата битка? — каза Томек. — Дали и те като старите инки не си предават известията чрез щафета?
— Сигурно точно така правят — подкрепи го Сали. — Отделни бързоходци могат да пренасят съобщението от едно племе до друго. Чувала съм, че във времената на инките за един ден са успявали да предадат известието по този начин на около двеста и петдесет километра.
В този момент Хабоку, който през цялото време гледаше през прозореца, се приближи до разговарящите.
— Тук има много воини — каза той. — Наоколо са високи скали. Бягството е невъзможно, а духовете в голямата планина са много разгневени. Те забулват слънцето с черни облаци. Кампите са уплашени, може да стане страшно.
— Вече надникнах в коридора, никой не ни пази — тихо каза Новицки. — Не зная обаче дали ще е разумно да предприемем нещо на своя глава. Кампите са възбудени, по-добре да почакаме до разговора със Смуга.
Преди някой да успее да отговори нещо, индианки внесоха паници с ядене. Оставиха ги на рогозките и веднага излязоха.
— Я вижте, те нямат намерение да ни уморят от глад — зарадва се Новицки. — О-хо! Ориз, фасул, варена кокошка и нещо за пиене в каната. Да сядаме, червата ми куркат. Гладна мечка хоро не играе.
Като се нахраниха, Томек поръча на двама от индианците субео да наблюдават дали някой не идва по коридора, защото участниците в експедицията искаха да обсъдят тежкото положение, в което се намираха. Скоро обаче стигнаха до заключението, че без Смуга не могат да съставят план за действие. Какво можеха да направят без оръжие в този град, пълен с враждебни кампи? Само щастливо стечение на обстоятелствата или някаква хитрост можеха да ги спасят.
— Най-добре ще направим, ако легнем да спим — каза накрая капитан Новицки. — Дявол знае какво ни чака утре. Вулканът дими като сто парахода под пълна пара… Да посъберем сили…
— Предложението е уместно, всички сме уморени и разстроени. Лягайте си, а аз ще се опитам да попълня моята карта — каза Томек.
Той седна до прозоречния отвор, разгъна картата на перваза и дълго работи над нея. После, когато се свечери, загрижено погледна към небето. Червените отблясъци на огъня, който бълваше кратерът на вулкана, се пречупваха в черните облаци дим. Душата на Томек все повече се изпълваше с тревога, той чувствуваше, че над тях надвисва смъртна опасност.
XXI
Кървавата жертва
Беше нощ. Томек седеше на рогозка под прозоречния отвор и унило гледаше небето. Черните облаци дим се осветяваха от огненото зарево. Все по-често се чуваше глух, протяжен тътен.
Преди да се свечери, Томек разгледа през прозореца главната квартира на войнствените кампи. Малкото градче беше непревземаема крепост. То се намираше на висока скална площадка, обградена в полукръг от отвесната стена на масивна планина. Повечето каменни сгради бяха долепени до мощния скален скат.
Томек ясно долавяше опасенията, които измъчваха неговите другари от експедицията. Те знаеха, че се намират в изключително опасно положение. Самият Смуга ги предупреди, че си играят със смъртта. Въпреки това той не съжаляваше за рискованото начинание, каквото се оказа тази спасителна експедиция до Гран Пахонал. Нали намериха Смуга… Чувствуваше обаче, че допуснаха голяма грешка, като взеха жените. Само за тях се страхуваше сега.
Изведнъж Динго повдигна глава и наостри уши. След това се изправи и тихо заскимтя.
— Мирно, Динго… — прошепна Томек.
Рогозката на входа се открехна и в мъждивата светлина на газеничето, което гореше в коридора, се очерта тъмен силует. Томек скочи и задържа Динго за каишката. Знаеше, че най-после Смуга идва при тях, защото кучето скачаше към него.