Выбрать главу

Андерсън й благодари и затвори. Погледа замислено телефона, извиквайки целия образ на Мюриъл в съзнанието си — и тя беше с ирландска кръв (само че притежаваше очакваната червена коса), вече попреваляща разцвета си, кръглолика, зеленоока, едрогърда. Дали беше спала с Джим? Вероятно. Андерсън усети да я жегва ревност… но нищо повече от жегване. Нямаше нищо против Мюриъл. Само поговори с нея и се почувства по-добре — човек, който знаеше коя е и можеше да мисли за нея като за реална личност, не само като за клиент от другата страна на щанда в универсалния магазин в Огъста или като за човек, с когото си казва „добър ден“ над пощенската кутия. Андерсън беше самотник по природа, но не чак монахиня… и понякога простият човешки контакт успяваше да я изпълни с удовлетворение, дори когато не бе съзнавала, че има нужда да го изпита.

Предполагаше, че вече знае защо бе искала да се свърже с Джим — разговорът с Мюриъл беше довел поне до това. Нещото в гората бе окупирало мислите й и идеята, че то може да е някакъв вид скрит ковчег, бе прераснала в увереност. Не нуждата да „пише“ я бе карала да се чувства неспокойна, а необходимостта да „копае“. Просто не е искала да го прави сама.

— Но май ще се наложи, Пийт — рече тя и седна в люлеещия се стол край източния прозорец — нейният стол за четене.

Питър я погледна за миг, сякаш за да каже: „Както желаеш, бебчо“. Андерсън се наведе напред и внезапно погледна Пийт — действително го „погледна“. Той й върна погледа доста жизнерадостно, с тупкаща по пода опашка. За момент й се стори, че има някаква промяна в Питър… нещо толкова очевидно, че би трябвало да го забележи.

И така да беше, не успя да види нищо.

Тя се отпусна назад, отвори си книгата — магистърска дисертация от университета в Небраска, най-вълнуващата част от която беше заглавието: „Рейнджърите и Гражданската война“. Спомни си как преди две вечери си бе мислила по типичния за сестра й Ан начин: „Започваш да ставаш същата особнячка като чичо Франк, Боби.“ Е, добре… можеше и да е права.

Не след дълго потъна дълбоко в четене на дисертацията, като от време на време си водеше бележки в оставеното наблизо тефтерче. Навън дъждът продължаваше да вали.

2

На следващия ден се съмна рано и времето беше ясно, слънчево и безупречно: като летен ден от пощенска картичка с точно толкова ветрец, колкото да кара бръмбарите да спазват дистанция. Андерсън се помота из къщата докъм десет, като напълно осъзнаваше нарастващия натиск, оказван от мозъка й върху нея, вече да отива там и да започва да копае. Чувстваше как с усилие на волята отблъсква този подтик (пак Орсън Уелс — „Няма да изкопаваме никакъв труп преди да…“ оо, млъквай, Орсън). Дните, в които просто следваше импулса на момента — стил на живот, катехизиран някога с изтърканото мото „Ако ти доставя удоволствие, направи го“, — бяха свършили. Всъщност тази философия никога не й се бе отразявала добре — почти на всяко случило й се зло, корените му почиваха в някое импулсивно действие. Не че заклеймяваше морала на хората, които живееха подтиквани от импулси; просто може би нейната интуиция не се бе оказала достатъчно добра.

Тя си направи солидна закуска, добави едно пържено яйце в порцията „Вкусни хапки“ на Питър (той яде с повече апетит от обикновено, което Андерсън отдаде на освобождаването от магията на дъжда) и отиде да се измие.

Ако можеше само и това капане да спре, всичко щеше да е наред. Все едно; няма да спираме никакъв мензис преди да му е дошло времето. Нали така, Орсън? Ти си дяволски прав.

Боби излезе навън, нахлупила стара сламена каубойска шапка върху главата си и прекара следващия час в градината. Нещата там изглеждаха по-добре, отколкото имаха право, благодарение на дъжда. Грахът беше пораснал и царевицата се изправяше добре, както би казал чичо Франк.

Спря в единайсет. По дяволите. Отиде покрай къщата до бараката, извади лопатата и кирката, поколеба се, и добави един лом. Тръгна да излиза, после се върна и от сандъчето с инструментите взе отверката и френския ключ.

Питър излезе с нея, както винаги, но този път Андерсън каза:

— Не, Питър — и посочи обратно към къщата.

Питър спря, с обиден вид. Той изскимтя и направи колеблива крачка по посока на Андерсън.

— „Не“, Питър.

Кучето отстъпи и се обърна, с наведена глава и отчаяно увиснала опашка. На Андерсън й стана мъчно, като го гледаше да върви по този начин, но предишната реакция на Питър спрямо плочата в земята не й беше харесала. Тя постоя още миг на пътеката, която щеше да я отведе до горския път, с лопата в едната ръка, кирка и лом в другата, загледана как Питър се изкачва по стълбата, отваря с нос задната врата и влиза в къщата.