Гласът беше толкова ясен, че чак звучеше невероятно — това бе гласът на доктор Клингерман, който водеше курса. Той я просвещаваше с типичния за добрия, стар Клинги несекващ — и доста пронизителен — ентусиазъм. Андерсън се усмихна и си запали цигара. Пушеше малко повече от обикновено тази вечер, но и без това тия проклети цигари започваха вече да изветряват.
„През 1947 година един капитан от военновъздушните сили на име Мантъл се вдигна много високо в преследване на летяща чиния — на нещо, което той «смяташе» за летяща чиния. И загуби съзнание. Самолетът му се разби. Мантъл загина. Той умря, преследвайки отражение на Венера върху пелена от висока облачност — лъжливо слънце, с други думи. Значи има отражения от пеперудки, отражения от Венера, а вероятно и отражения от развито въображение, Боби, но няма никакви летящи чинии.“
„Тогава какво е онова нещо в земята?“
Гласът на преподавателя се стопи. Той не знаеше. Затова на негово място се появи гласът на Ан и направи същото изявление за трети път, каза й, че започва да става същата особнячка, същото куку като чичо Франк, каза й, че май скоро ще трябва да й взимат мярка за онези ризи, дето се завързват отзад; че ще я откарат в лудницата в Бангор или в онази на Джунипър Хил, където ще може да си бълнува за заровени в земята летящи чинии, колкото си иска. Този глас беше на Сестричката, чудесно; можеше още сега да й се обади по телефона, да й разкаже случилото се и да изслуша тази проповед дума по дума. Знаеше си.
Но дали беше права?
Не. Не беше. Ан щеше да нарече изключително усамотения начин на живот на сестра си лудост, независимо какво би направила или казала Андерсън. Пък и така си беше, действително идеята, че нещото в земята е космически кораб „бе“ налудничава… но беше ли лудост да си поиграе с тази възможност, поне докато се докаже, че не е вярна? Ан би казала „да“, но Андерсън не бе убедена. Нямаше нищо лошо в това да имаш свободно мислене.
И все пак бързината, с която й беше хрумнала тази възможност…
Тя стана и влезе вътре. Последният път, когато си бе имала работа с онова нещо в гората, беше спала дванайсет часа. Запита се дали може да очаква подобен маратон по спане и тази нощ. Чувстваше се достатъчно уморена, за да спи дванайсет часа, Господ й беше свидетел.
„Зарежи това чудо, Боби. Опасно е.“
Но не можеше да го направи, помисли си Андерсън, докато си събличаше фанелката. Все още, не можеше.
Проблемът, като живееш сам, бе открила тя — и причината повечето хора, които познаваше, да не обичат да остават сами дори за малко — беше в тези гласове от дясното полукълбо на мозъка. Колкото по-дълго живееш сам, толкова по-силно и ясно те ти говорят. Щом критериите на здравия разум започнат да се свиват в постоянното мълчание, тези гласове от дясната половина не само искат внимание, а настояват за него. Не беше трудно да се изплашиш от тях, да решиш, че в края на краищата наистина са признак на лудост.
„Ан със сигурност би ги сметнала точно за това“, помисли си Боби, докато се пъхваше в леглото. Лампата хвърляше чист и успокояващ кръг от светлина върху завивката, но тя остави дисертацията, която четеше, на пода. Продължаваше да очаква започването на слабите болки, които обикновено съпровождаха подранилия или по-обилен мензис, но засега те не се появяваха. Не че гореше от нетърпение да дойдат, естествено.
Андерсън скръсти ръце под главата си и се загледа в тавана.
„Не, изобщо не си луда“, помисли си тя. „Смяташ, че Гард е взел да става малко дръпнат, но ти си съвсем добре — това не е ли също признак, че си лабилна? Има си дори име… отричане и заместване. «Аз съм в ред, а целият свят е откачил.»“
Точно така. И все пак Боби продължаваше да усеща, че се контролира напълно и бе сигурна в едно: в Хейвън беше по-нормална, отколкото се бе чувствала в Клийвс Милс и „много“ по-нормална, отколкото когато живееше в Ютика. Още няколко години в Ютика, още няколко години край сестра й Ан, и тя щеше да откачи напълно. Андерсън вярваше, че Ан действително вижда докарването на роднините си до лудост като част от своята… своята работа? Не, не толкова тривиално. Като част от своята свещена мисия в живота.