Тя знаеше какво я тревожи в действителност и то не беше бързината, с която й бе хрумнала идеята какво може да представлява нещото. Тревожеше я това чувство на „увереност“. Тя щеше да разсъждава свободно, но борбата беше да е свободна и за онова, което Ан би нарекла „разумност“. Защото Андерсън „знаеше“ какво бе открила и то я изпълваше с ужас, страхопочитание и неспокойно, нарастващо вълнение.
„Виж какво, Ан, нашта Боби не се премести в Стиксвил и не полудя; нашта Боби се премести тук и стана разумна. Лудостта «ограничава» възможностите, Ан, можеш ли да го смелиш? Лудостта отказва да тръгне по някои пътища на размишлението, дори когато съдържат логика… като въртящата се преграда в метрото. Разбираш ли какво искам да кажа? Не? Разбира се, че не. Не разбираш и никога не си разбирала. Тогава се махни, Ан. Стой си в Ютика и скърцай със зъби насън, докато ги изтриеш до корен, подлудявай тия, които са достатъчно луди да останат в обсега на гласа ти, ела ми на гости,“ но се махни от главата ми.
Нещото в земята беше космически кораб.
Така. С това приключихме. Край вече на глупостите. Няма значение Ан, нямат значение светлините на Лъбок или че военновъздушните сили са закрили програмата си за летящите чинии. Нямат значение колесниците на боговете, нито Бермудския триъгълник, нито как Илия бил издигнат на небето в огнен обръч. Всичко това нямаше значение — сърцето й знаеше, каквото трябваше да знае. Това беше кораб и той се бе приземил или катастрофирал много отдавна… може би преди милиони години.
Господи!
Андерсън лежеше в леглото, със скръстени под главата ръце. На вид беше спокойна, но сърцето й биеше бързо, бързо, бързо.
После друг глас, гласът на починалия й дядо, повтори онова, което преди бе казал гласът на Ан.
„Зарежи това чудо, Боби. Опасно е.“
Тази моментна вибрация. Предчувствието й от по-рано, непоколебимо и спиращо дъха, че е открила края на някакъв странен стоманен ковчег. Реакцията на Питър. Подранилото започване на мензиса й, с леки капки тук във фермата и кървене като от заклано прасе, когато беше близо до него. Загубената представа за времето, проспиването на едно пълно завъртане на часовниковите стрелки. А не забравяй и бедния мармот. От него се носеше миризма на мърша, а нямаше никакви мухи. Няма мухи за мармота, можеше да се каже.
„Никоя от тези глупости не ми звучи убедително. Ще приема възможността за кораб в земята, защото независимо колко смахнато изглежда отначало, в това все пак има логика. Но във всичко останало няма никаква логика, просто разпилени по масата мъниста. Нанижи ги на връвчица, тогава може и да ги приема… или поне ще помисля над тях. Става ли?“
Пак се обади гласът на дядо й, онзи бавен, авторитетен глас, единственият в къщата, който винаги бе успявал да накара Ан да замълчи като дете.
„Всички тези неща се случиха «след» като го намери, Боби. Това е твоята връвчица.“
„Не. Не е достатъчно.“
Сега беше лесно да отговаря на дядо си; човекът се намираше от шестнайсет години в гроба. Но въпреки всичко гласът на дядо й беше този, който я изпрати в съня.
„Зарежи това чудо, Боби. Опасно е.“
„…и ти много добре го знаеш.“
ТРИ: ПИТЪР ВИЖДА СВЕТЛИНАТА
1
Андерсън си беше помислила, че вижда нещо по-различно в Питър, но не бе успяла да определи точно какво. Когато се събуди на другата сутрин (съвсем нормално в девет часа), го видя почти веднага.
Тя отиде в кухнята и сипа „Вкусни хапки“ в старата червена чиния на Питър. Както винаги, щом чу звука, той моментално се появи. „Вкусни хапки“ бе относително нов асортимент; до тази година винаги му бе давала „Питателна храна“ сутрин, половин кучешка консерва „Райвъл“ вечер и всичко, което Пийт успееше да си хване в гората междувременно. После Питър бе спрял да яде „Питателна храна“ и на Андерсън й трябваше почти месец, за да схване, че не му е омръзнала, а просто остатъците от неговите зъби не могат вече да се справят със сдъвкването на парчетата месо. Затова сега му даваше „Вкусни хапки“… еквивалентът, както предполагаше, на закуската от яйца на очи при старците.
Поля с топла вода гранулите „Вкусни хапки“ и ги разбърка със старата очукана лъжица, която държеше за целта. Скоро омекналите гранули плуваха в мътна течност, която не изглеждаше особено вкусна… „а по-скоро“, помисли си Андерсън, „прилича на нещо извадено от септична яма.“