Выбрать главу

— Готово — извърна се от мивката тя. Питър сега стоеше на обичайното си място върху линолеума — възпитано отдалечен, за да не се препъне в него Андерсън като се обръща — и тупкаше с опашка. — Надявам се да ти хареса. Колкото до мен, аз по-скоро бих си повър…

На това място Андерсън спря и се приведе, с червената чиния на Питър в дясната ръка и паднал над едното й око кичур коса. Тя го отметна назад.

— Пийт? — чу се да казва.

Питър я погледна лукаво за момент, после пристъпи напред да си получи сутрешната порция. Миг по-късно вече я поглъщаше с ентусиазирано мляскане.

Андерсън се изправи без да изпуска кучето си от поглед, доста доволна, че вече не може да вижда муцуната на Питър. В главата й гласът на нейния дядо отново каза да зареже това чудо, че то е опасно, и трябва ли й още връв за нейните мъниста?

„Има около един милион души само в тази страна, които биха дотичали веднага, ако чуеха за «този» вид опасност“, помисли си Андерсън. „Бог знае колко още в останалия свят. И дали това е всичко, което прави? Дали въздейства на рака, как мислиш?“

Изведнъж всякаква сила напусна тялото й. Тя опипом отстъпи назад, докато докосна един от кухненските столове. Седна и загледа как се храни Питър.

Млечнобялото перде, което бе покривало лявото му око, вече беше наполовина изчезнало.

2

— Изобщо не мога да го проумея — каза ветеринарният лекар същия следобед.

Андерсън седеше на единствения стол в приемната, докато Питър покорно стоеше върху масата за прегледи. Тя се улови, че си спомня как се бе ужасявала от възможността да й се наложи да доведе Питър при ветеринаря това лято… ала сега май нямаше да има нужда Питър да бъде премахван, както се очертаваше.

— Но нали не е плод на моето въображение? — попита Андерсън и предположи, че това, което истински желаеше, беше доктор Етъридж или да подкрепи, или да опровергае гласа на Ан в главата й: „Точно това заслужаваш, да живееш там сама със смърдящото си куче…“

— Не — отвърна Етъридж, — макар че мога да разбера защо се чувствате объркана. Аз самият се чувствам малко объркан. Пердето му активно намалява. Можеш да слезеш долу, Питър.

Питър скочи от масата, като първо мина през стола на Етъридж, продължи към пода и после отиде при Андерсън.

Тя постави ръка върху главата на гончето и се взря изпитателно в Етъридж, мислейки: „Видяхте ли това?“ тъй като не й се искаше съвсем да го каже на глас. Етъридж срещна погледа й за миг, след което извърна очи. „Видях го, да, но нямам намерение да признавам, че съм го видял.“ Питър бе слязъл внимателно, по начин, който беше на километри далеч от скоковете „да върви по дяволите всичко зад мен“ на малкото кученце, каквото беше някога, но слизането му не бе и онова треперещо, опипващо, олюляващо се придвижване от преди една седмица, с неестествено извиване на главата вдясно, за да види къде отива, с толкова загубено чувство за равновесие, че сърцето на човек спираше, докато не се озовеше долу без нито една счупена кост. Питър слезе с консервативната и все пак солидна увереност на възрастния държавник, на какъвто бе приличал преди две, три години. Отчасти, помисли си Андерсън, има заслуга фактът, че зрението в лявото му око се възвръща — Етъридж го беше потвърдил, след няколко прости опита за възприемчивост. Но не всичко се дължеше на окото. Забелязваше се всеобща подобрена координация на тялото. Просто и ясно. Смахнато, но просто.

И свиващото се перде не беше причина цветът на муцуната му да се върне до сол-и-пипер от почти напълно бяло, нали? Андерсън бе забелязала това в пикапа, по време на придвижването им към Огъста. И почти беше излязла от пътя.

Каква ли част от тези неща забелязваше Етъридж и не беше подготвен да признае, че ги вижда? Съвсем малка, предположи Андерсън, донякъде просто, защото той не беше Док Дагет.

Дагет бе преглеждал Питър поне два пъти в годината през първите десет години от живота на кучето… а освен това и когато изникваше нещо, например, след битката на Питър с някакъв таралеж, Дагет бе извадил бодлите един по един, като си тананикаше мелодията от „Мостът на река Куай“, докато го правеше и успокояваше треперещото едногодишно кученце с голямата си, нежна ръка. При друг случай Питър се беше прибрал с куцукане и пълна със сачми за птици задница — жесток подарък от някой ловец или твърде тъп, за да гледа преди да стреля, или достатъчно голям садист, за да причини страдание на едно куче, само защото не може да намери яребица или фазан, по които да стреля. Доктор Дагет щеше да види „всички“ промени в Питър и нямаше да е способен да ги отрече, дори да му се искаше. Доктор Дагет щеше да свали очилата си с розови рамки, да ги лъсне в бялата си престилка и да каже нещо от рода на: „Трябва да открием къде е бил и на какво е попаднал, Робърта. Работата е сериозна. Кучетата не започват просто ей така да се подмладяват, а изглежда Питър прави точно това.“ Което щеше да принуди Андерсън да отговори: „Аз знам къде е бил и съм съвсем наясно какво предизвика тази реакция.“ И така голяма част от напрежението щеше да се стопи, нали? Но старият Док Дагет бе продал практиката си на Етъридж — който изглеждаше достатъчно приятен, но все още си беше донякъде чужд човек — и се бе оттеглил във Флорида. Етъридж беше преглеждал Питър по-често от Дагет — четири пъти само през миналата година, — защото колкото повече Питър остаряваше, толкова по-стабилно се влошаваше здравето му. Но все още не му бе правил повече прегледи от предшественика си… и, подозираше тя, освен това той не притежаваше ясните възприятия на предшественика си. Или неговия кураж.