Тя наистина вече „теглеше“ Питър, използвайки каишката за да влачи кучето по начин, който винаги я бе възмущавал, когато се натъкнеше на подобен случай по улиците. Питър издаваше задавени звуци и от езика му, провесен от едната страна на муцуната, капеше слюнка. Той се бе втренчил в един боксер с поставена в гипс предна лапа. Едър мъж в син монтьорски комбинезон държеше с две ръце въжената каишка на боксера; всъщност, бе навил два пъти въжето около голямата си, изцапана със смазка ръка и въпреки това едвам удържаше кучето си, което можеше да убие Питър така бързо и ефикасно, както той щеше да се справи с пекинеза. Боксерът дърпаше здраво, макар че беше със счупен крак и на Андерсън хватката на мъжа й се виждаше по-надеждна от въжената каишка, която изглеждаше доста протрита.
Стори й се, че със свободната си ръка опипва за бравата на външната врата в продължение на стотина години. Приличаше й на кошмар, в който ръцете ти са заети, а панталоните ти започват бавно и безвъзвратно да се смъкват надолу.
„Питър предизвика това. По някакъв начин.“
Тя завъртя дръжката на вратата и хвърли един последен, бърз поглед към чакалнята, която се бе превърнала в малка, абсурдна, пълна небивалица. Мами настояваше да й бъде оказана първа помощ от госпожа Олдън (и очевидно действително имаше нужда донякъде; кръвта вече се стичаше по ръката й като река, правейки петна по жълтия й клин и белите маратонки); котаракът Блеки продължаваше да съска; хамстерите на доктор Етъридж търчаха като луди из сложния лабиринт от пластмасови тръби и цилиндри върху полицата в дъното, която им служеше за дом; Ерик Откачения Пекинез беше опънал докрай каишката си и лаеше с всичка сила по Питър, който ръмжеше в отговор.
Погледът на Андерсън падна върху смока на момиченцето и видя, че той се бе навил като кобра в задния край на клетката си и също гледаше в Питър, със зейнала беззъба уста и стрелкащ се във въздуха тънък розов език.
„Смоковете не се държат така. Никога през живота си не съм виждала смок да прави подобно нещо…“
Вече завладяна от чувство, което съвсем се доближаваше до истински ужас, Андерсън побягна, повлякла Питър след себе си.
4
Питър започна да се успокоява почти веднага, щом вратата с въздишка се затвори зад тях. Той спря да се дави и да опъва каишката и тръгна покрай Андерсън, като от време на време я поглеждаше по начина, който казваше: „Тази каишка не ми се нрави и «никога» няма да започна да я харесвам, но добре, добре, нека бъде както ти искаш.“ По времето, когато и двамата вече бяха в кабината на пикапа, Питър окончателно се бе върнал към нормалното си състояние.
Но не и Андерсън.
Ръцете й трепереха толкова силно, че трябваше да направи три опита, преди да улучи с ключа отвора за запалването. После освободи скоростния лост и задави мотора. Пикапът шевролет рязко подскочи и Питър се прекатури от седалката върху пода. Той отправи към Андерсън укорителен гончевски поглед (макар всички кучета да са способни на укорителни погледи, само гончетата изглежда са достигнали майсторство в този многострадален израз). „Кой, викаш, ти е дал книжка, Боби?“ сякаш казваше изражението му. „Сиърс и Роубък?“ После кучето пак се изкатери върху седалката. На Андерсън вече й беше трудно да повярва, че само преди пет минути Питър се бе зъбил и ръмжал като зъл пес, какъвто никога не се бе показвал преди, очевидно готов да изпохапе всичко живо. „И онова изражение, което…“ но съзнанието й приключи темата, преди да е стигнало по-далеч.
Тя отново запали и тръгна да излиза от паркинга. Като мина покрай сградата — ВЕТЕРИНАРНА КЛИНИКА ОГЪСТА, пишеше на чистичката табела — Андерсън си отвори прозореца. Няколко излайвания и джафкания. Нищо извън обичайното.
Бяха спрели.
И не само те бяха спрели, помисли си Андерсън. Макар че не можеше да бъде напълно сигурна, смяташе, че и мензисът й е спрял. Ако беше така, то какво по-добро избавление от тая напаст.
Да го кажем като хората.
5
Боби не искаше — или не можеше — да чака, докато се прибере, за да изпие питието, което си бе обещала. Точно на излизане от град Огъста имаше крайпътно заведение с очарователното име „Бар и грил ПРОПИЛЯНАТА ДЪЛГА НЕДЕЛЯ“.
Андерсън спря между някакво старо комби и един трактор, към който беше прикачена мръсна брана с изкривени зъбци. По-надолу се намираше голям стар буик с конско ремарке. Съвсем преднамерено не беше спряла до него.
— Остани тук — нареди тя и Питър, сега свит на кълбо върху седалката, я изгледа с погледа „Защо ли пък бих тръгнал някъде с теб? Само за да можеш още малко да ме задушаваш с тази глупава каишка ли?“