Андерсън си спомни един странен разговор, воден веднъж с Джим Гардънър. Гард имаше в черепа си стоманена пластинка, сувенир от злополука при каране на ски, от която едва не бе умрял на седемнайсет годишна възраст. Гардънър й бе разказал как веднъж, докато сменял крушка, здравата го ударил ток, когато по невнимание си пъхнал показалеца във фасонката. Това не било никак необичайно; особеното било, че през следващата седмица чувал в главата си музика, реклами и новини. Той обясни на Андерсън как за известно време действително повярвал, че полудява. На четвъртия ден Гард дори разпознал сигналите на станцията, която ловял: WZON, един от трите излъчвателя на средни вълни в Бангор. Записал си имената на три поредни парчета и се обадил в радиостанцията да провери дали наистина са пускали тези песни — плюс реклами за полинезийски ресторант, селски събор и музей на птици в Бар Харбър. Пускали ги били.
На петия ден, продължи той, сигналът започнал да отслабва и два дни по-късно напълно изчезнал.
— Всичко беше заради тази проклета стоманена пластинка — заключи той, като потъркваше леко с юмрук белега на лявото си слепоочие. — Без никакво съмнение. Вероятно хиляди биха се изсмели, но в мозъка си аз съм напълно сигурен.
Ако някой друг й бе разказал историята, Андерсън щеше да си помисли, че я будалкат, но Джим не се шегуваше — тя надзърна в очите му и разбра, че говори истината.
Големите бури имаха голяма сила.
Блесналата светкавица обля пейзажа в синьо, щраквайки за миг пред очите на Андерсън онова, за което тя — както и съседите й — бе свикнала да мисли като за входен двор. Видя пикапа с първите капки дъжд по предното стъкло; късата алея от пръст; пощенската кутия със спуснат капак, заклещен за по-сигурно в алуминиевата стеничка; извиващите се дървета. Само миг по-късно проехтя гръм и Питър се притисна в нея, със скимтене. Токът угасна. Без да си дава труд да отслабне, примигне или да се поколебае; изгасна съвсем внезапно и окончателно. Изгасна с „авторитет“.
Андерсън посегна към фенера… и ръката й замръзна.
Върху далечната стена грееше зелена точка; точно от дясната страна на уелския гардероб на чичо Франк. Точката отскочи пет сантиметра нагоре, мръдна наляво, после надясно. Изчезна за миг, след което пак се появи. Сънят на Андерсън изникна отново в съзнанието й с цялата си свръхестествена сила на нещо вече преживяно. Тя отново си помисли за фенера в разказа на По, но този път се намесваше и друг спомен: „Война на световете“. Топлинният лъч на марсианците, сипещ зелена смърт из Хамърсмит.
Обърна се към Питър, чувайки как сухожилията на врата й скърцат като несмазани панти на врата, с пълното съзнание какво ще види. Светлината идваше от окото на Питър. От лявото му око. То грееше с омайващата зелена светлина на блуждаещо огънче, носещо се над блато след безветрен, задушен ден.
Не… не „окото“. „Пердето“ грееше… поне онова, което бе останало от него. То се бе свило забележимо в сравнение дори със сутринта, във ветеринарната клиника. Тази половина от муцуната на Питър беше обляна от зловеща зелена светлина, която го караше да прилича на чудовище от детски комикс.
Първият й порив бе да се дръпне от него, да скочи от стола и просто да избяга…
…но това беше „Питър“ в края на краищата. И той вече бе изплашен до смърт. Ако го зарежеше, щеше да изпадне в ужас.
В мрака изтрещя гръм. Този път и двамата подскочиха. После плисна дъждът, подобен на огромна, въздишаща пелена. Андерсън погледна пак към отсрещната стена на помещението, към люлеещата се и потрепваща там точка. Тя й напомни за времето, когато лежеше в леглото като дете и използваше лъскавата рамка на ръчния си часовник, за да проектира подобна точка върху отсрещната стена с движения на китката си.
„Между другото, как въздейства на «теб» това чудо, Боби?“
Заседнал в окото на Питър зелен огън, който маха пердето. Изяжда го. Тя погледна пак и трябваше да се напрегне, за да не подскочи, когато Питър я близна по ръката.
Тази нощ Боби Андерсън не спа почти никак.
ЧЕТИРИ: ИЗКОПЪТ, ПРОДЪЛЖЕНИЕ
1
Когато Андерсън накрая се събуди, беше почти десет часа и токът бе дошъл — в Централно енергоснабдяване — Мейн изглежда най-после се бяха окопитили. Тя обиколи къщата по чорапи, за да изгаси лампите, след което погледна през прозореца. Питър беше на верандата. Андерсън го пусна вътре и се вгледа внимателно в окото му. Още си спомняше ужаса от предишната нощ, но на ярката лятна дневна светлина тази сутрин, ужасът беше заменен от обаяние. „Всеки“ би се изплашил, помисли си тя, ако види такова нещо в тъмното, при угаснал ток и разкъсваща земята и небето отвън гръмотевична буря.