Те изобразяваха половин човешка глава.
Автоматът за кока кола излезе на пътя и за миг просто увисна там, като ковчег, боядисан в неуместно весели цветове. Цветовете бяха весели поне, докато човек не забележеше кръвта, която бе текла и капала, а сега вече засъхваше на отделни петна.
Торгесън долавяше слабо бръмчене и някакъв изщракващ звук — „като от реле“, помисли си той. „Може пък да се е повредил. Може, ала все пак…“
Автоматът за кока кола изведнъж се втурна право към тях.
— „Копеле МРЪСНО!“ — изкрещя Уимс. В гласа му имаше смайване и ужас, но освен това се долавяше и нещо като налудничав смях.
— „Застреляй го, застреляй го!“ — извика Торгесън и отскочи надясно.
Уимс направи крачка назад и се просна върху тялото на Лиандро. Беше изключително глупаво. Ала се оказа и изключителен късмет. Автоматът не го улучи за сантиметри. Щом се обърна за нова атака, Уимс седна и три пъти бързо стреля с пушката в него. Върху металната обшивка цъфнаха метални маргарити с черни центрове. Автоматът започна да бръмчи. Той спря и се олюля напред-назад.
Торгесън измъкна служебния си пистолет и изстреля четири куршума. Автоматът за кока кола се насочи към него, но сега изглеждаше някак летаргичен, не можеше да набере скорост. Той спря с олюляване, килна се напред, спря, пак климна напред. Заклатушка се пиянски настрани. Бръмченето взе да се усилва. От страничната вратичка на лепкави поточета заизтича нещо газирано.
Когато тръгна към него, Торгесън с лекота го избягна.
— „Залегни, Анди!“ — извика Уимс.
Торгесън залегна. Клодел Уимс застреля автомата за кола още три пъти. На третия изстрел нещо вътре избухна. От едната страна на машината бликна пушек и за кратко лумна пламък.
„Зелен“ пламък, както видя Торгесън. „Зелен“.
Автоматът за кока кола се стовари върху пътя, на около петнайсет метра от тялото на Лиандро. Там потрепера, после падна напред с глухо издрънчаване. Разхвърчаха се счупени стъкла. Настъпиха три секунди тишина, после се разнесе дълго метално изскърцване. Накрая и то спря. Автоматът за кока кола лежеше мъртъв върху жълтата разделителна линия по средата на шосе 9. Червенобялата му облицовка беше цялата на дупки от куршуми. През тях излизаше пушек.
— Току-що си извадих оръжието и убих един автомат за кока кола, сър — кухо изрече в маската си Клодел Уимс.
Анди Торгесън се обърна към него.
— Без дори да му наредиш да спре или да дадеш предупредителен изстрел. Май си осигури понижението, глупак такъв.
Те се погледнаха в очите над маските и избухнаха в смях. Клодел Уимс се смееше толкова силно, че се бе превил надве.
„Зелен“, мислеше си Торгесън и въпреки, че още се смееше, отвътре хич не му беше смешно. „Пламъкът, който излезе от тази гадина беше“ зелен.
— Не дадох предупредителен изстрел — без дъх повтаряше Уимс. — Вярно, че не дадох. Изобщо.
— Наруши проклетите му граждански права — добави Торгесън.
— Трябва да се проведе разследване! — разсмя се Уимс. — Йо-хо, бейби! Искам да кажа… искам да…
Той залитна несигурно, а имаше много Клодел Уимс за залитане. Торгесън изведнъж осъзна, че и той самият се чувства замаян. Те дишаха чист кислород…
— „Спри да се смееш!“ — извика Анди и гласът му сякаш дойде от много далече. — Клодел, спри да се смееш!
Някак успя да прекоси разстоянието до мястото, където стоеше Уимс и се клатушкаше. То му се видя страшно голямо. Когато най-после стигна, се препъна. Уимс го хвана и за миг двамата останаха така, олюлявайки се, вкопчени един в друг, като Роки Балбоа и Аполо Крийд в края на първия рунд.
— Теглиш ме надолу, задник такъв — изломоти Уимс.
— Майка му стара, ти започна първи.
Светът дойде на фокус, разлюля се, замря. „Бавни вдишвания“, нареди си Торгесън. „Големи бавни вдишвания, леко дишане. Успокой се, мое бумтящо сърце.“ Последното го накара да се изкикоти отново, но той се овладя.
Двамата се затътриха към колата, всеки обгърнал с ръка кръста на другия.
— Тялото — рече Уимс.
— Остави го сега. Той е мъртъв. Ние не сме. Все още.
— Погледни! — възкликна Уимс, щом отминаха леандровите останки. — Бурканът! Не свети!
Синята въртяща се и мигаща лампа върху покрива на колата беше тъмна и неподвижна. Не трябваше да е така — те винаги я оставяха запалена, когато се намираха на някое местопроизшествие.
— Ти ли… — започна Торгесън и спря.
Нещо в пейзажа се бе променило. Дневната светлина беше избледняла, както става, когато голям облак заплува пред слънцето или като започва затъмнение. Те се спогледаха, после се обърнаха. Торгесън го видя първи, огромен сребърен силует, който се издигаше от кълбящия се пушек. Гигантският му страничен ръб блестеше.