Гардънър се опита пак да запъне ударника. Почти успя. В последния момент му се изплъзна. „Щрак“.
„Моля те, Господи, о, моля те, позволи ми да бъда неин приятел за последен път!“
Този път успя да запъне ударника докрай. Отново натисна спусъка. Този път револверът гръмна.
Писъците изведнъж прераснаха в шумно протяжно бучене в главата на Гардънър. Той разбра, че чува мисленият звук от прекъсването на живота. Вдигна глава нагоре. Ярка ивица слънчева светлина от разцепения таван падна върху лицето му и го раздели на две. Гардънър изкрещя.
Внезапно бученето спря и настъпи тишина.
Боби Андерсън — или онова, в което се бе превърнала — беше така мъртва, както онази купчина, напомняща есенни листа, в кабината за управление на кораба, мъртва като галерните роби, които го бяха движили през пространството.
Тя беше мъртва и Гардънър също с радост би умрял… но още не беше свършил.
Все още не беше свършил.
2
Кайл Арчинбърг си пиеше пепси колата в заведението на Кудър, когато писъците в главата му започнаха. Той изпусна бутилката, която се разби на пода и притисна ръце към слепоочията си. Дейв Рътлидж дремеше отпред в своя саморъчно изплетен стол, килнат назад към стената на сградата и сънуваше странни сънища в чуждоземни цветове. Очите му рязко се отвориха и той седна изправено, сякаш някой го беше докоснал с гол проводник по гърлото. Столът се плъзна под него и, когато главата му се удари в дървената стена на заведението, вратът му се счупи като че ли бе направен от стъкло. Той беше мъртъв преди да падне на асфалта. Хейзъл Маккрийди си правеше чай. Когато писъците започнаха, ръцете й се разтрепераха. Тази, която държеше чайника, поля вряла вода върху опакото на другата, която поднасяше чашата и здравата я попари. Хейзъл запрати чайника през стаята и нададе вик на болка и страх. Ашли Рувъл, минаващ с колелото си край кметството, се преметна на улицата и остана замръзнал да лежи там. Дик Алисън и Нют Берингър играеха крибедж в къщата на Нют, много глупаво занимание след като всеки знаеше какво държи другият, ала те така и така само убиваха времето, докато чакаха телефонът да звънне, докато чакаха Боби да им каже, че пияницата е мъртъв и следващата фаза от работата може да започва. Нют раздаваше и разпиля картите по цялата маса и под. Дик скочи на крака, с разширени очи и щръкнала коса, и тръгна със залитане към вратата. Блъсна се в стената на три метра вдясно от нея и се свлече на земята. Доктор Уоруик се намираше в кабинета си и преглеждаше старите си дневници. Писъците го удариха подобно на бетонова стена, пусната по релси срещу него с пълна скорост. Тялото му изпрати смъртоносни дози адреналин в сърцето и то се спука като автомобилна гума. Ад Маккийн беше в камиона си и караше към дома на Нют. Той излезе от пътя и се блъсна в изоставената закусвалня за хот-дог на Пуч Бейли. Лицето му се удари във волана. Той остана зашеметен за миг, но нищо повече. Беше карал бавно. Огледа се, замаян и ужасен. Уенди Фанин излизаше от мазето с два буркана компот от праскови. Откакто „ставането“ й бе започнало, не ядеше почти нищо друго. През последните четири седмици бе изяла повече от деветдесет компота от праскови съвсем сама. Тя се олюля и хвърли двата буркана във въздуха като завладян от спазъм жонгльор. Те паднаха, удариха се в стълбите и се разбиха. Потекоха и закапаха парченца праскови и лепкав сироп. „Боби“, помисли си тя вцепенено, „Боби Андерсън изгаря!“ Нанси Вос зяпаше отнесено през задния прозорец и си мислеше за Джо. Той й липсваше, много й липсваше. Предполагаше, че „ставането“ ще заглуши този копнеж — всеки ден той изглеждаше все по-далечен, — ала макар че я болеше от липсата на Джо, тя не искаше тази болка да спре. Нямаше никакъв смисъл, но си беше така. Тогава писъците в главата й започнаха и Нанси толкова рязко подскочи напред, че счупи три от прозоречните стъкла с челото си.
3
Писъците на Боби огласиха Хейвън като сирена за въздушно нападение. Всичко и всеки спряха напълно… след което променените жители на Хейвън наизлязоха по улиците на градчето. Всички имаха върху лицата си един и същи израз: слисване, болка и ужас отначало… а после гняв.
Знаеха кой бе причинил тези агонизиращи писъци.
Докато те траеха, не можеше да се чуе никакъв друг мислен глас и единственото, което можеха да направят, бе да ги слушат.
След това настъпи бученето на идващия край и тишина, толкова пълна, че можеше да бъде само смъртта.
Няколко мига по-късно прозвуча слабият пулс от съзнанието на Дик Алисън. Той беше емоционално разтърсен, но съвсем категоричен в командите си.