Двамата пламнаха като цепеници. След миг експлодира и олдсмобила, с три още неизплатени вноски.
16
Сега, когато писъците на Фриман Мос тъкмо бяха започнали да заглъхват в главите им, тяхното място бе заето от писъците на Анди и Айда Боузман. Нют и Дик ги изчакаха да спрат, с гримаси.
Най-после и те заглъхнаха.
Дик Алисън можеше да види напред други превозни средства, паркирани от двете страни на шосе 9, както и по средата. Франк Спрус се бе навел от прозореца на големия си камион-цистерна и гледаше нетърпеливо към Нют и Дик. Той/те усещаха другите — всички други — по този път, по останалите пътища; някои стояха насред полята, които бяха тръгнали да пресичат. Всички чакаха нещо… някакво решение.
Дик се обърна Нют.
Огън.
Да. Огън.
Можем ли да го спрем?
Настъпи кратко мислено мълчание, докато Нют разсъждаваше над това; Дик можеше да почувства желанието му просто да отхвърли тази мисъл и да продължи натам, където се намираше Гардънър. Онова, което искаше Дик, беше просто: той искаше да изкорми Джим Гардънър. Ала не това беше отговорът и те и двамата го знаеха… всички Хора от бараката, дори и Адли, го знаеха. Вече беше заложено твърде много. А Дик бе убеден, че Гардънър така и така ще си загуби вътрешностите, по един или по друг начин.
Да се пречи на томичукалата беше лоша идея. Това ги вбесяваше. Тази истина бе открита от много раси по други светове дълго преди настоящите събития в Хейвън.
И двамата с Нют погледнаха към обграденото с дървета поле, където бе катастрофирал Елт Баркър. Тревата и листата на дърветата се полюшваха — не много, но видимо се полюшваха под напора на вятър, който духаше от изток към запад. Недостатъчно силен бриз, за да бъде квалифициран дори като вятър… ала Дик смяташе, че дава признаци на усилване.
Да, можем да спрем огъня, отвърна най-накрая Нют.
Да спрем и огъня, и пияницата? Можем ли да бъдем сигурни в това?
След дълга, замислена пауза Нют стигна до отговора, който Дик вече бе подозирал.
Не знам дали ще можем и двамата. Знам за единия или другия, но не знам дали ще можем двамата.
Тогава ще оставим огъня да гори засега ще
го оставим да гори да добре
Корабът ще бъде наред корабът
няма да пострада и вятърът по начина по който вятърът духа
Те се спогледаха, усмихнати, когато мислите им потекоха заедно в момент на пълна, съзвучна хармония — един глас, един разум.
Огънят ще бъде между него и кораба. Той няма да може да стигне до кораба!
Всички хора по пътищата и полята, които слушаха този дует, леко си отдъхнаха. „Той няма да може да стигне до кораба.“
Още ли е в бараката?
Да.
Нют обърна изненаданото си, притеснено лице към Дик.
Какво, по дяволите, „прави“ там? Дали не си е наумил да развали нещо? С нещо да навреди на кораба?
Настана тишина; после гласът на Дик, не само към Нют Берингър, а към всички Хора от бараката, ясно и повелително:
СВЪРЖЕТЕ РАЗУМА СИ В МРЕЖА. СВЪРЖЕТЕ СЕ В МРЕЖА С НАС. ВСЕКИ КОЙТО МОЖЕ ДА СВЪРЖЕ РАЗУМА СИ С НАШИТЕ И ДА СЛУША. ОСЛУШВАЙТЕ СЕ ЗА ГАРДЪНЪР. СЛУШАЙТЕ.
Те се заслушаха. В горещата лятна тишина на ранния следобед, те слушаха. Недалеч от тях първите кълба пушек се заиздигаха към небето.
17
Гардънър ги „усети“, че слушат. По повърхността на мозъка му се появи ужасното чувство, че нещо пълзи. Невероятно беше, но се „случваше“. Той си помисли: „Сега разбирам как се чувстват уличните лампи, като ги наобиколят пеперудите.“
Старецът се раздвижи в резервоара си, опитвайки се да улови погледа на Гардънър. С погледа не успя, но хвана съзнанието му. Гардънър вдигна очи.
Няма значение, синко — те се опитват да разберат какво си намислил, ама не им обръщай внимание. Няма да навреди, ако разберат. Може дори да помогне. Да ги забави. Пусни мислите им. Те не се интересуват от Дейвид, а само от проклетия си кораб. Хайде, синко! Давай!
Гардънър стоеше пред трансформатора и държеше едната от слушалките в ръка. Не му се искаше да си я сложи. Чувстваше се като човек, който го е удрял ток някой определен контакт и той вече не иска изобщо да се докосне до него.
Наистина ли трябва да си сложа тази проклетия? Преди надписът на екрана се смени само от мисълта ми.
Да, и това е всичко, което „можеш“ да направиш. Трябва да си я сложиш, синко. Съжалявам.
Невероятно, клепачите на Гардънър отново натежаваха. Трябваше насила да ги държи отворени.
Страх ме е, че ще ме убие, прати Гард мисълта си към стареца и зачака, с надеждата той да го опровергае. Но не последва нищо — само пълното с болка око гледаше към него, а съоръжението издаваше своето слабо „слъшшш-слъшшш-слъшшш“.