Предложението границите да бъдат затворени дойде, когато Гардънър слагаше слушалката на трансформатора в ухото си. Пет минути по-късно Хейзъл, заедно с около четирийсет души, се бяха изключили от мрежата и пътуваха обратно към града — някои към кметството да наблюдават границите и да защитават кораба с другите устройства; някои, за да се уверят, че атмосферната фабрика е защитена, в случай че възникне някакъв инцидент… или реакцията на външния свят се окаже по-бърза, по-добре осведомена и по-организирана, отколкото очакваха. Всички тези неща се бяха случвали преди и обикновено работите завършваха по задоволителен начин… но „ставането“ не „винаги“ имаше щастлив край.
По време на десетте минути между командата да се затворят границите и тръгването на групичката с Хейзъл, формата и размерите на издигащия се към небето пушек не се промениха осезателно. Вятърът не беше особено силен… поне засега. Това бе хубаво, защото вниманието на външния свят по-бавно щеше да се обърне към „тях“. Лошото беше, че пътят на Гардънър към кораба нямаше да бъде отрязан толкова скоро.
Все пак — Нют/Дик/Адли/Кайл смятаха, че Гардънър няма никакъв шанс. Те задържаха останалите томичукала на място още пет минути, изчаквайки мислено да усетят, че устройствата по границите се събуждат и приготвят да си вършат работата.
Това им бе известено от надигащо се бучене.
Нют погледна към Дик. Дик кимна. Двамата излязоха от мрежата и върнаха вниманието си пак към бараката. Гардънър, който някога се бе оказал напълно неподатлив дори на опитите на Боби да прочете мислите му, продължаваше да е костелив орех. Но би трябвало да са в състояние без никакви проблеми да уловят излъчванията на трансформатора; неговите ритмични, силни импулси енергия би трябвало да са така лесни за „чуване“, както смущенията в радио или телевизионно излъчване, предизвикани от малкото моторче на електрически миксер.
Ала трансформаторът звучеше само като шепот — не по-силно от смътния шум на океана в стара раковина.
Нют отново погледна към Дик, този път изплашено.
господи няма го копелето мръсно
Дик се усмихна. Не вярваше Гардънър, който едва успяваше да чете или изпраща мисли, да е успял да постигне целта си толкова бързо… ако изобщо успееше да я постигне. Присъствието на този човек тук и перверзната привързаност на Боби към него бяха безобразие… на което Дик смяташе, че му е дошъл краят.
Той намигна с едното от странните си очи към Нют. Тази сепваща смесица от човешко и чуждо беше и ужасна, и смешна едновременно.
Не е изчезнал, Нют. Глупакът е МЪРТЪВ.
Нют погледна замислено към Дик за момент, после започна да се усмихва.
Те тръгнаха напред, всичките заедно, свивайки кръга около къщата на Боби, като стягаща се примка.
21
„Нося голяма глава.“
Тази фраза се въртеше без прекъсване в дълбините на съзнанието на Гард, когато се обърна към екрана на монитора — изглежда се бе намирал там от доста време. Някога, и то един Джим Гардънър, който вече не съществуваше, си бе изграждал стиховете около такива фрази, като перли около пясъчни зрънца.
„Сега нося голяма глава, шефе.“
Дали не беше от някакъв гангстерски филм? Или от песен? Да. От някаква песен. Нещо, което беше страшно объркано в главата му, някаква история от шейсетте години на Западния бряг, безпризорно, еуфористично дете на цветята, облечено в яке на „Ангелите на ада“ и увило около тънката си бяла ръка на цигулар мотоциклетна верига…
„Разума ти, Гард, нещо става с разума ти…“
„Да, татенце, аз нося голяма глава, затова, роден съм да бъда див и ако ти кажат, че никога не съм те обичал, да знаеш, че лъжат. Нося голяма глава. Мога да почувствам как всяка вена, артерия и капиляр в нея се издуват, изпъкват, както вените на ръцете ни, когато бяхме деца и слагахме по няколко гумени лентички на китките си, и ги оставяхме така, за да видим какво ще стане. Нося голяма глава. Ако точно сега погледна в някое огледало, знам какво ще видя — от зениците ми ще струи зелена светлина като лъчи на фенерчета. Голяма глава… и ако я раздрусам, ще се пръсне. Да. Така че внимавай, Гард. Бъди“
внимателен, синко
„Да старче да.“
Дейвид
„Да.“
Онова усещане за политане и олюляване над ръба. Спомни си за един филмов репортаж на Карл Валенда, онзи едър старец, телеграфния техник, който се изпусна от жицата в Пуерто Рико — как се хвана за нея, задържа се за миг — после, падна.