Выбрать главу

Гардънър изхвърли тази мисъл от ума си. Опита се да изхвърли всичко оттам и се приготви да става герой. Или да умре, докато се опитва да го направи.

22

ПРОГРАМА?

Гард натика слушалката дълбоко в ухото си и се намръщи срещу екрана. Насочи тежкия таран на мислите си към него. Почувства изблик на болка; усети как балона на мозъка му се наду още малко. Болката отслабна; илюзията за усилващо се раздуване остана. Той зяпна в екрана.

АЛТАИР-4

Добре… и сега какво? Заслуша се, в очакване старецът да му каже, но не последва нищо. Или мисловната му връзка с трансформатора бе изключила стареца или той просто не знаеше. Имаше ли значения кое? Не.

Погледна към екрана.

НАПРАВИ ВРЪЗКА С…

Изведнъж екранът се изпълни с деветки, от горе до долу и от единия край до другия. Гардънър го загледа вцепенен от ужас и си помисли: „О, Господи, развалих го!“

Деветките изчезнаха. Само за миг просветна

О ГОСПОДИ РАЗВАЛИХ ГО

като мяркане на призрак. После на екрана излезе:

ГОТОВ ЗА ВРЪЗКА

Гард леко се успокои. Машината си беше наред. Ала мозъкът му наистина бе напрегнат до край и той го знаеше. Ако тази машина, която се захранваше от стареца и колкото бе останало от Питър, успееше да върне момчето, после може и да намери сили да се махне оттук… макар и с подскоци, като се вземеше предвид глезена му. Но ако тя смяташе да черпи и от „него“, мозъкът му щеше да се пукне като боднат с карфица балон.

Само че сега не беше моментът да мисли за това, нали?

Като облиза устни с безчувствения си език, той се втренчи в екрана.

НАПРАВИ ВРЪЗКА С ДЕЙВИД БРАУН

Деветки по целия екран.

Деветки цяла вечност.

ВРЪЗКАТА УСПЕШНА

Добре. Хубаво. А сега, какво? Гардънър сви рамене. Знаеше какво се опитва да направи, защо се тутка?

ВЪРНИ ДЕЙВИД БРАУН ОТ АЛТАИР-4

Деветки по целия екран. „Две“ вечности този път. После се появи въпрос, който беше толкова прост, толкова логичен и все пак толкова смахнат, че Гард би избухнал в смях, ако не знаеше, че това ще разруши всяка останала му работеща верига.

КЪДЕ ИСКАШ ДА ГО СЛОЖА?

Желанието му да се разсмее мина. На въпроса трябваше да се отговори. Къде, наистина? Върху хоума в стадиона на „Янките“? На площад „Пикадили“? Край вълнолома на плажа пред хотел „Алхамбра“? На нито едно от тези места, разбира се… ала не и тук, в Хейвън. Господи, не. Дори въздухът да не го убиеше, родителите му се превръщаха в чудовища.

Така че, къде?

Той вдигна поглед към стареца, който го гледаше настойчиво и изведнъж се сети — наистина имаше само „едно“ място за него, нали?

Гард го съобщи на машината.

Изчака тя да поиска още някакви уточнения или да каже, че не може да го направи, или да предложи система от команди, които той да не е в състояние да изпълни. Вместо всичко това, последваха нови деветки. Този път те останаха завинаги. Зелените пулсации от трансформатора станаха почти непоносимо ярки.

Гардънър затвори очи и в зеленикавия дълбокоморски мрак зад клепачите му, както му се стори, можеха да се чуят, слабо, писъците на стареца.

После енергията, която бе изпълвала мозъка му, изчезна. Хоп! И я нямаше. Просто ей така. Гардънър политна назад, а слушалката се измъкна от ухото му и падна на пода. От носа му още течеше кръв, която бе напоила и новата фанелка. Колко литра кръв имаше в човешкото тяло? И какво бе станало? Не се беше появило никакво

ПРЕХВЪРЛЯНЕТО УСПЕШНО

или

ПРЕХВЪРЛЯНЕТО НЕУСПЕШНО

нито дори

В ЖИВОТА ВИ ЩЕ СЕ ПОЯВИ ВИСОК МУРГАВ ПРЕДСТАВИТЕЛ НА ТОМИЧУКАЛАТА

„За какво“ беше всичко това? Той нещастно осъзна, че никога няма да научи отговора. Спомни си два стиха от Едуин Арлингтън Робинсън: „И така ние продължавахме да работим, в очакване на светлината/ и карахме без храна, дори проклехме хляба…“

„Няма светлина, шефе, няма светлина. Ако седиш да я чакаш, те ще дойдат да ти подпалят чергата. А имаш още много работа за вършене.“

Никаква светлина, само един тъмен, празен екран. Гард погледна към стареца, който се бе отпуснал напред, с увиснала глава, изтощен.

На Гардънър му бяха потекли сълзи. Те бяха примесени с кръв. От пластинката в главата му струеше тъпа болка, но онова усещане за издуване близко до пръсване бе изчезнало. Както и усещането за сила. Последното му липсваше, откри той. Част от него копнееше за тази сила, искаше тя да се върне, независимо от последствията.

„Размърдай се, Гард.“

Да, добре. Бе направил каквото му бе по силите за Дейвид Браун. Може би нещо беше станало, може би — нищо. Възможно бе да е убил хлапето; възможно бе Дейвид Браун, който сигурно си е играел с фигурки, наподобяващи героите от „Звездни войни“ и си е мечтаел да срещне извънземни, както Елиът от филма, сега беше само един облак разпръсващи се атоми някъде из далечния космос между Алтаир-4 и Земята. На него не му бе съдено да узнае. Но той беше стигнал до тази опора и се бе държал за нея достатъчно дълго — прекалено дълго, може би. Знаеше, че е време да продължи.