Нещо в къщата на Боби — някое от нейните приспособления — гръмна като мощен артилерийски снаряд. Гард инстинктивно наведе глава. Половината къща сякаш се вдигна във въздуха. Другата й половина, за късмет на Гардънър. Той вдигна поглед към небето и втората му прозявка се превърна в широко, глупашко зяпване.
„Ето я къде лети «Ъндърууд»-а на Боби.“
Тя се издигаше все по нагоре, пишеща машина в небето, въртеше се и се обръщаше.
Гард продължи да подскача нататък. Стигна до тракторчето. Ключът беше на таблото. Това бе добре. Имал си бе достатъчно неприятности с ключове, та да му стигнат за цял живот — колкото и малко да оставаше.
Изкатери се на седалката. Зад него се приближаваха коли и завиваха към двора. Той не се обърна да погледне. Тракторчето беше паркирано прекалено близо до къщата. Ако не го подкараше веднага, щеше да се опече като ябълка.
Завъртя ключа. Двигателят на тракторчето не издаде никакъв звук, но това не го разтревожи. То слабо вибрираше. Нещо друго в къщата избухна. Посипаха го искри и прогориха кожата му. В двора прииждаха още коли. Умовете на пристигащите томичукала бяха насочени към бараката и те си мислеха
печена ябълка той се е
изпекъл в бараката
мъртъв в бараката точно така да
Добре. Остави ги да се заблуждават. Новото и Подобрено тракторче нямаше да го издаде. То бе безшумно като нинджа. А той трябваше да тръгва; градината вече гореше, гигантските слънчогледи и огромните царевични стъбла с гигантските си неставащи за ядене кочани пламтяха. Ала по просеката през средата на градината все още можеше да се мине.
„Хей!Хей!“ ХЕЙ, ТОЙ Е ЗАД КЪЩАТА! ТОЙ Е ЖИВ! ТОЙ ОЩЕ Е…
Гардънър сепнато погледна надясно и видя как Нанси Вос префучава през каменистото пространство между имението на Боби и каменната стена, която го разделяше от собствеността на Хърд. Вос караше мотоциклет „Ямаха“. Косата й бе прибрана в плитки, които се вееха зад нея. Лицето й беше като на разярена вещица… макар че тя продължаваше да прилича на Ребека от фермата Сънибрук в съседство със Сестричката, помисли си Гард.
ХЕЙ! ТУК ОТЗАД! ЕЛАТЕ ОТЗАД!
Ах ти, кучко такава, помисли си Гардънър и вдигна Звуковия космичен бластер.
23
Двайсет или трийсет души бяха влезли в двора. Адли и Кайл бяха между тях; както и Франк Спрус, семейство Голдън, Розали Скехан и Поп Кудър. Нют и Дик останаха назад при пътя, за да поддържат реда.
Всички те се обърнаха към
ТУК! ТУК ОТЗАД! ЖИВ! КУЧИЯТ СИН Е ОЩЕ
крясъците на Нанси Вос. Всички я видяха как препуска през полето на мотоциклета си, прилична на жокей, който язди опърничав кон, докато твърдата система на окачване на ямахата я подхвърляше нагоре-надолу. Всички видяха зеления лъч с дебелина на молив да изскача иззад горящата къща и да обгръща Нанси Вос.
Никой не видя закачалката, която отново започна да се върти.
24
Цялата стена на бараката беше в пламъци. Част от покрива падна. Искрите лумнаха в тлъста спирала. Една се приземи върху купчина омазнени парцали и те разцъфнаха в огнени рози.
„Избавление“, помисли си Ев Хилман. „Най-последното нещо. Последното…“
За последен път трансформаторът започна да излъчва на тласъци ярка зелена светлина, която миг, два съперничеше на огъня.
25
Дик Алисън чу изскърцването на закачалката. Умът му бе изпълнен с гневен, дивашки вик на ярост, като разбра, че Гардънър е още жив. Всичко стана бързо, много бързо. Нанси Вос представляваше горяща парцалена кукла сред полето вдясно от къщата на Боби. Ямахата й продължи сама още двайсетина метра, блъсна се в някакъв камък и се преметна във въздуха.
Дик видя изгорения скелет на бобиния пикап, камиона на Мос, олдса на Боузман… и тогава забеляза закачалката.
ДРЪПНЕТЕ СЕ ОТ ОНОВА НЕЩО! МАХНЕТЕ СЕ ОТТАМ! БЯГА…
Ала нямаше никакъв шанс. Дик бе излязъл от мрежата и не можеше да мине покрай двете мисли, които гърмяха като примитивен ритъм в някое рокендролово парче:
„Още е жив. Зад къщата. Още е жив. Зад къщата.“
Продължаваха да пристигат хора. Те нахлуваха в двора като приливна вълна, без да обръщат внимание на горящата къща, горящата барака, оголените, изгорели коли.
НЕ! ПРОКЛЕТИ ОТКАЧЕНИ ГЛУПАЦИ! НЕДЕЙТЕ! МАХАЙТЕ СЕ! БЯГАЙТЕ!
Хипнотизиран, Нют наблюдаваше пъкъла на горящата къща, без да забелязва закачалката, която се въртеше все по-бързо и по-бързо, и в този момент Дик с радост би го убил. Но той все още имаше нужда от него, затова се пребори със себе си и грубо блъсна Нют на земята, след което се хвърли върху него.
Миг по-късно зеленият слънчобран отново разпери фината си мрежа над двора.