„На Питър това не му харесва. На мен също.“
— Хайде — тя започна да се изкачва по склона към пътеката. Питър я последва с готовност.
Почти бяха стигнали до пътеката, когато Андерсън, като жената на Лот, се обърна. Ако не беше този последен поглед, можеше и да зареже всичко. Откакто бе напуснала колежа преди последните изпити — въпреки пълните със сълзи молби на майка си и яростните филипики и ултиматуми на сестра си — Андерсън беше станала много добра в изкуството да зарязва всичко.
Хвърленият назад поглед от това по-голямо разстояние й показа две неща. Първо, предметът не потъваше надолу в земята, както си бе помислила отначало. Металният език стърчеше от средата на сравнително нова падинка, неширока, но доста дълбока и с положителност резултат от топенето на снеговете през последната зима и силните пролетни дъждове, които я бяха последвали. Затова земята от двете страни на подалия се метал беше по-висока и парчето просто изчезваше обратно в нея. Нейното първо впечатление, че нещото в земята е някакъв ръб, всъщност не беше вярно — или поне не бе задължително да е вярно. Второ, то приличаше на чиния — не на чиния, от каквато бихте яли, а на потъмняла стоманена плоча, като метална обшивка или…
Питър излая.
— Добре — рече Андерсън. — Разбрах ти намека. Да вървим.
„Да вървим… и да не се връщаме повече.“
Тя тръгна нагоре по средата на пътеката и остави Питър да ги отведе обратно до горския път, като се съобразяваше с неговата тромава крачка и се наслаждаваше на тучната зеленина, предвестник на лятото… а днес „беше“ първият ден на лятото, нали? Слънцестоенето. Най-дългият ден в годината. Тя шляпна един комар и се усмихна. Лятото беше хубав сезон в Хейвън. Най-хубавият. И ако Хейвън не беше най-удобното място, както бе разположен доста над Огъста в централната част на щата, през която минаваха повечето туристи — той все пак си беше чудесно място за почивка. Едно време Андерсън съвсем искрено си бе вярвала, че ще прекара тук само няколко години, колкото да се възстанови от травмите на следпубертетната възраст, сестра си и своето внезапно, смущаващо отказване (бягство, както го наричаше Ан) от колежа, но няколкото години бяха станали пет, петте се бяха превърнали в десет, а десетте — в тринайсет и сега, нали виждаш, Питър е стар, а ти имаш вече твърде много бели косми сред коса, която беше черна като река Стикс (преди две години направи опит да ги намали като се подстрига късо и с ужас установи, че така бялото се забелязва още по-лесно и оттогава я остави да си расте).
Сега си мислеше, че може да прекара целия остатък от живота си в Хейвън, като се изключат само деловите пътувания, при които на всеки една-две години посещаваше издателя си в Ню Йорк. Градчето завладяваше. Мястото завладяваше. „Земята“ завладяваше. И това не беше толкова лошо. Или поне не беше по-лошо от каквото и да е друго. Може би.
„Като чиния. Метална чиния.“
Тя си отчупи късо еластично клонче, цялото покрито със свежи зелени листа и го размаха около главата си. Комарите я бяха открили и явно възнамеряваха да я използват като закуска към следобедния си чай. Те кръжаха около главата й… а вътре в нея се въртяха мисли, подобни на комари. Тях не можеше да пропъди.
„То вибрираше под пръста ми около секунда. Усетих го. Като камертон. Но щом го хванах с ръка, престана. Възможно ли е нещо заровено в земята да вибрира така? Със сигурност не. Може би…“
Може пък да е било „психическа“ вибрация. Не би казала, че изобщо не вярва в подобни работи. Възможно е мозъкът й да е доловил нещо в заровения предмет и да го е съобщил по единствения възможен за него начин, като й внуши сетивно впечатление: от вибрация. Питър определено също бе усетил някаква част; старото гонче не пожела да се приближи.
„Забрави го.“ И тя забрави.
За известно време.
4
Тази нощ се вдигна силен топъл вятър и Андерсън излезе на предната си веранда да пуши и да слуша как вятърът броди и говори. Едно време — дори миналата година — Питър щеше да излезе с нея, но сега остана във всекидневната, свит на кълбо върху малкото си плетено килимче край печката, с опрян в опашката нос.
Андерсън се улови, че мислите й непрекъснато се връщат на онзи последен поглед назад към щръкналата от земята чиния и по-късно започна да вярва, че е имало момент — може би когато изстреля цигарата си върху чакълената алея, — в който бе взела решение да изкопае предмета и да разбере какво представлява… макар тогава още да не възприемаше съзнателно взетото решение.
Мислите й неуморно се въртяха около въпроса какво може да е това и този път тя ги остави на воля — беше се научила, че когато умът ти държи да се връща към някой проблем, няма смисъл да се опитваш да го отклониш и е най-добре просто да го оставиш. Само обзетите от мания се тревожат от вманиачаване.