Лизелоте Велскопф-Хенрих
Топ и Хари
Прибежището на прокудения
Беше нощ, студено, и мястото, където индианецът лежеше върху тревата, съвсем не беше подходящо за нощувка. Наоколо нямаше нито вода, нито защита срещу вятъра. Тревната степ северно от големия завой на Мисури тъкмо се съживяваше. Между снопчетата трева се бяха загнездили ледени топчета суграшица, които блестяха под лунната светлина на малки купчинки, така както ги беше навеяла непрекъсващата денем и нощем буря. Разпокъсаните облаци по небето се носеха бързо на югозапад. Макар че снегът отдавна вече се беше стопил, нощният мраз все още сковаваше всичката влага на тънки ледени корици.
Индианецът лежеше на една страна; беше подпрял горната част на тялото си върху левия лакът. От умора бе оборил глава върху рамото си. Очите му бяха отворени, но той гледаше неподвижно само към земята. От време на време опипваше със свободната си ръка десния крак, чиято подбедрица явно беше счупена; това личеше от леко издадената част над коляното.
Той нямаше кон, нито завивка, нито оръжия, нито пък храна. Край него лежаха двата здрави пръта, които беше използувал като патерици, за да се примъква напред цели три дни до късна нощ. Беше измършавял като скелет и зъзнеше. По време на бягството бе успял да вземе със себе си огниво — парчета твърдо и меко дърво, — ала нямаше сили да тръгне да търси сухи клони из голата прерия. Не искаше да заспи, защото се страхуваше, че ще измръзне и няма вече да се събуди. Волята му да живее и да постигне целта си все още не беше пречупена.
Цели три часа лежа така, без да чува нищо друго, освен воя на гладните вълци. Сега зверовете замлъкнаха и сключиха още по-тясно кръга около очакваната плячка. Индианецът взе единия прът и удари силно с него по земята. Ако не може да прогони зверовете, то дано поне движението на пръта и шумът от удара да ги сплашат за известно време.
Скоро след това той долови някакъв шум, който не се дължеше на него. Все пак шумът му беше съвсем познат и той се прилепи до земята, за да го поеме от почвата. Нямаше съмнение. През нощната прерия се носеха в буен галоп конници, може би един, а може би двама или трима. В главата на ослушващия се мъж лумнаха разбъркани чувства на страх и надежда. Той бягаше от безмилостни врагове, от които се беше отскубнал с голямо усилие преди три дни, и сега не знаеше дали конниците се числяха към вражеската орда, или бяха от родно племе. От посоката, откъдето идваха, от югоизток, не можеше да се очакват нито едните, нито другите.
Шумът от приближаващите се коне стана по-ясен. Скоро индианецът можа да различи два коня — бързи като вятъра мустанги. За окото те представляваха заедно със своите ездачи две черни сенки, които летяха над тревната степ. Ездачите се приближиха до кръга от вълци и сега цялото внимание на наблюдателя бе привлечено от играта на сенките, която той можеше да следи под слабия светлик на луната и звездите. Ездачите опънаха лъковете си, без да спират конете, и отпуснаха стрелите, галопирайки. Един вълк, който навярно бе улучен, скочи почти отвесно нагоре и после политна гърбом назад. Три вълка се спуснаха подир втория кон, но когато единият се хвърли върху животното, ездачът го удари с тояга или с брадва — това наблюдателят не можа да различи. Той видя обаче как звярът се смъкна надолу и остана да лежи. Учуди го, че двамата ездачи не издадоха никакъв звук. Бяха индианци, дългите им коси се развяваха от вятъра и от насрещната вълна на въздуха при бързата езда. Наблюдаващият ги индианец искаше да им извика, но все още не знаеше дали бяха врагове или приятели и дали трябваше да се крие от тях, или можеше да се надява на помощ.
Двамата ездачи извърнаха коне и от своя страна се нахвърлиха върху вълците със стрели и лъкове и — както сега раненият можа много добре да различи — с гъвкави тояги. Биеха се умело и храбро и след кратко време остатъкът от изгладнялата глутница побягна към далечината.
По гъвкавите тояги раненият можа да заключи, че двамата ездачи са от племето дакота. Те бяха негови смъртни врагове и сега му оставаше надеждата да не го открият. Той проследи пътя им с подозрение.
Най-напред двамата се спряха и навярно нещо уговаряха. При това ненаблюдавания наблюдател можа да разпознае, че единият от двамата ездачи беше много по-едър от другия, който не само беше по-дребен, но и изглеждаше момчешки слаб. Резултатът от тяхното съвещаване беше съвсем неочакван за наблюдаващия ги мъж. Те слязоха от конете и сякаш решиха да се настанят там, макар мястото, където стояха, съвсем да не предлагаше повече удобства за пренощуване, отколкото поляната, на която беше спрял от изнемога раненият. Не му оставаше нищо друго, освен да изчака какво ще се случи по-нататък. Вълците бяха отблъснати, за сметка на това сега край него имаше двама дакота. Едното беше не по-малко опасно от другото. Той реши да остане неподвижен, но буден. Може би утринното развиделяване щеше да реши по-нататъшната му съдба. Той отново усети дълбаещата и пробождаща болка на мястото, дето беше счупен пищялът му, която бе забравил, възбуден от случилото се край него.