— Аз съм койот, а ти си куче. Ако трябва да се предупредим взаимно, ще се обадим по три пъти. При опасност ще лаем или ще вием бясно!
— Хау, татко.
— Огнестрелното си оръжие ще отнесем в шатрата на вожда, за да не ни открадне някой пушките, ако, да речем, през нощта някой пратеник се промъкне при девойката в нашата шатра. Ти сам все пак не би могъл да се съпротивляваш на врага. Твоята задача ще бъде само да дебнеш девойката.
— Хау.
Двамата се върнаха при новата си шатра. Слънчевото кълбо вече беше потънало зад хоризонта и мракът, в който опасностите за човека и за животните ставаха по-големи, се спусна над земята. В много шатри огънят вече беше покрит с пепел. Отвън шатрите лежаха в пълен мрак. През пролуките на някои все още прозираше отблясък от огън; към тях се числеше и шатрата на вожда. Матотаупа се запъти натам, а Харка отнесе всичкото им огнестрелно оръжие. После отново се върна в шатрата на южния край на бивака.
В тяхната шатра беше доста тъмно, тъй като въглените бяха затрупани с пепел. Девойката седеше мълчаливо в дъното. Беше сложила ръце в скута си, тъй като нямаше вече работа, освен ако господарят на шатрата не й дадеше нови нареждания. Харка съобщи каквото му беше наредил Матотаупа и после се отпусна върху удобната си постеля. Девойката също се разсъблече, легна и се зави. Харка заспа бързо. Беше решил да използува първите часове на нощта за истински здрав сън. Отде да знаеше какво щеше да се случи по-късно! Искаше да се събуди към полунощ. Надяваше се, че тялото ще се подчини на волята му.
Но не стана точно така, както момчето беше навикнало. След първия половин час дълбок сън той започна да сънува неспокойно по-малката си сестра у дома, която много бе обичал. Веднъж дори се събуди, но не отвори очи, а се насили отново да заспи. Оттам нататък започнаха да го измъчват изпълнени със страх сънища. Виждаше сестра си как стои в далечината и го вика на помощ; той обаче не можеше да й помогне, защото краката му бяха омагьосани и се бяха сраснали със земята.
Когато се събуди за втори път, той се размисли защо го бяха измъчвали такива лоши сънища. Насочи вниманието си към заобикалящата го действителност. Отначало само се ослушваше. Когато долови равномерното дишане на девойката, от което можеше да се съди, че тя спи, той отвори очи, привикна с тъмнината и постепенно започна да различава очертанията на предметите. В шатрата нищо не се беше променило. Не можеше да разбере обаче колко дълго беше спал, тъй като нито имаше часовник, нито долавяше сигнал на някой нощен пазач, нито пък през чергилата от бизонска кожа можеше да надникне към звездите.
Баща му още не се беше върнал в шатрата. Харка нямаше желание да заспи трети път. Замисли се наново. В тишината на нощта и в дълбокия мрак беше най-лесно да следва мислите си. Стори му се, че отново чува името Тасунка-витко. Имаше твърде малко заклинатели и вождове на племената дакота, чиито имена и влияние излизаха толкова надалеч извън границите на собствения бивак или на определена група племена. Към тези малцина се брояха и заклинателят Татанка-йотанка, и вождът Тасунко-витко. И двамата се числяха към дакотските племена, които живееха в западните прерии, и нямаше никакво съмнение, че се познаваха лично. Татанка-йотанка бе присъствувал на Съвета на старейшините на Мечата орда, който бе обвинил Матотаупа и го бе отлъчил от племето. Матотаупа не бе споменал за това на заклинателя на черните ходила. Но то се бе случило именно така. Татанка-йотанка знаеше за Матотаупа и за Харка и затова по всяка вероятност и Тасунка-витко знаеше за тях. Може би и девойката, която спеше сега в тяхната шатра, беше научила вече за Матотаупа и за Харка, преди да попадне в плен. Възможно е дори тя да бе казала на дакотския разузнавач, който може би е идвал при нея, че Матотаупа и Харка са тук, в този бивак. Девойката се размърда под завивките си, но с типичните движения на спящ човек.
Харка се замисли и над предположенията, които баща му бе изказал. Наистина беше почти невероятно човек да предприеме повторно толкова смела разузнаваческа акция посред бивака на сиксикау, след като веднъж вече е успял. Много повече трябваше да се очаква нападение или ако не нападение, то поне опит да освободят девойката.
Северна звезда навярно започна да сънува нещо. Раздвижи се буйно и дори издаде някакви звуци. Харка слушаше напрегнато, за да разбере какво искаше тя да каже насън. Ала девойката само смотолеви нещо. Но ето — не беше ли това някакво име? Тя не бе назовала Тасунка-витко. Възможно е да обичаше някой млад дакотски боец, който е искал да я отведе в своята шатра, преди да я вземат хората от племето на сиксикау в плен? Сънят й сякаш свърши. Тя въздъхна много дълбоко и продължи Да лежи спокойно. Дишането й отново стана съвсем равномерно.