Харка се ядоса сам на себе си. Тази девойка можеше да спи, а той, момче, от възбуда не успяваше да се успокои! Истински срам! Но преди да си наложи да се унесе в сън, той искаше да се убеди кой час на нощта е. Не стана, не отиде към изхода на шатрата, защото не искаше да събуди девойката. Отметна само леко завивките, примъкна се до стената на шатрата, освободи лекичко връвта от едно колче и подаде глава през чергилото навън. Искаше да погледне звездите. Но не успя. Нечия ръка го сграби за гърлото и го стисна здраво, така че той не можа да издаде и най-малък звук. Хвана пръстите на вражеската ръка, за да ги извие, опита се да се залови о нещо с краката, обаче чергилото, под което беше пъхнал главата си, му пречеше. В това време сграбиха и краката му и макар да риташе с все сила, завързаха глезените му. Не можеше да отдели пръстите от гърлото си. Човекът, който го беше сграбил беше много силен. Харка почувствува ужасяващият страх на човек, който се задушава, и крайниците му постепенно се отпуснаха. Мина известно време, през което беше в безсъзнание. Не можеше да определи колко дълго бе останал в това състояние, когато отново усети, че се връща на себе си.
Най-напред се опита да си поеме дълбоко дъх, но не успя. Измъчваше го желание да повърне. От това до съзнанието му стигна усещането, че в устата му е напъхана кърпа. Едва успяваше да диша. Само когато поемаше бавно и спокойно въздух през носа си, задушаващото го гадене леко отслабваше и той можеше да диша. Опита се да се раздвижи, но ръцете му бяха завързани на гърба, а краката омотани с въже. Той беше пленник и се намираше в жалко безпомощно състояние. Единственото нещо, което можеше да върши още, бе да наблюдава какво става около него.
Отдалеч прокънтя яростен вик. Това беше боен вик! От юг прокънтя бойният вик на дакота; колко добре познаваше Харка този вик от дома! „Хиийп-ийп-ийп-хи-яяя!“ Колко често татко му бе надавал пръв този вик като боен вожд на Мечата орда! Сега онези, които бяха подели този вик, се бяха превърнали във врагове на Харка и той се ослушваше с желание да чуе виковете и крясъците на бойците на сиксикау, които сигурно бяха повели бой навън в прерията с бойците на дакота. Харка отново се намираше целият в шатрата. Различи сянката на някакъв строен мъж и видя до него девойката, която беше станала и се бе облякла. Мъжът заговори:
— Уинона, дъще на дакота! Ти си свободна и ще се върнеш отново при нас. Червената стрела, който те обича, се бие навън в прерията заедно с нашите бойци срещу пършивите сиксикау. Всички бойци от шатрите на сиксикау са навън и се бият. Ние надхитрихме тия смрадливи животни. Нашите бойци нападнаха от юг; аз обаче заобиколих от север, за да те взема. Ти добре ми беше обяснила всичко. Матотаупа е тук, той усети нашите бойци и предупреди бивака, така че ние се натъкнахме неочаквано рано на тия мръснокраки койоти. Но ние ще победим, а Матотаупа ще намери смъртта си от моята собствена ръка! Чуваш ли нашия боен вик?
— Хиийп-ийп-ийп-хи-яяя! — прокънтя отново откъм прерията, а миг след това отекнаха и бойните викове на хората на сиксикау:
— Хай-я-ийеп!
— Ела, Уинона! Това пленено момче ще вземем с нас. Той е дете на дакота. Мястото му е при нас. Хау!
Мъжът се приближи с две бързи крачки до Харка, загърна го в една завивка от бизонска кожа, прехвърли го през рамо като ловна плячка и избърза заедно с девойката навън. Харка не можеше да вижда вече нищо, тъй като завивката закриваше и главата му. Докато се напрягаше с мъка да си поеме въздух, той дочу отдалеч бойните викове, но му се стори, че Тасунка-витко, който бе отвлякъл него и бе освободил девойката, не бързаше към мястото на боя, а в друга посока, където щеше да остане незабелязан.
Постепенно Харка започна така да се измъчва без въздух, че вече не можеше нито да мисли, нито да усеща друго, освен: въздух, въздух! Той не знаеше накъде го носят или колко дълго вече го носеха, но тъй като смяташе, че всеки миг може да умре от задушаване, му се стори безкрайно дълго.
Когато го хвърлиха на земята, усети, че не падна на твърдо. Опита се сред мъката да отхвърли от лицето си завивката, която още повече затрудняваше дишането му, или да се измъкне от нея. Започна да се свива и изопва като червей, без да постигне онова, към което се стремеше, докато силното напрежение напълно изчерпи силите му. В този миг обаче някой дръпна кожената завивка от лицето му и не само от лицето, не, тя бе отгърната изцяло и хладният нощен въздух обви кожата му, обляна цялата в пот от страха. Той отвори очи и се опита отново спокойно да си поеме дъх, съвсем спокойно, съвсем по малко, това беше единствената възможност. Видя звездното небе и до себе си стройната фигура на Тасунка-витко, който го бе отвлякъл, видя също и фигурата на девойката, макар че всичко се разливаше в нощния мрак, защото месецът не бе изгрял и само звездите потрепваха със слабата си светлина. Шумове от боя и прегракнали викове се долавяха от голяма далечина. Но нямаше никакви изстрели. Матотаупа сигурно бе излязъл на разузнаване без огнестрелното си оръжие и сега пушките им си стояха в шатрата на вожда. Черните ходила обаче сигурно бяха изтикали нападналите ги дакота доста на юг. Харка мислеше за баща си. Той сигурно е сред борещите се бойци и не знае къде бяха отвлекли през това време сина му. Харка не можеше и да му даде никакъв знак.