У Харка лумнаха противоречиви чувства. Не му беше лесно да вземе под своя закрила този пленен боец дакота, но когато момчето от черните ходила ритна овързания мъж, всичко у него се възпротиви.
Той застана пред момчето от племето на черните ходила, опря се върху цевта на пушката си, измери го с решителен и затова високомерен поглед и каза:
— Лоши нрави са това, момчетата да се подиграват с пленени храбри мъже!
Разбира се, момчето не можа да разбере думите, но разбра, че кой знае защо, Харка искаше да го укори в нещо. Това не му хареса никак, защото не беше свикнало други момчета да му правят забележки. То беше най-силното и най-ловкото от всички момчета в бивака. Искаше му се веднага да се нахвърли върху Харка, но една свада в шатрата, и то в този миг, в никакъв случай нямаше да отговаря на това, което един вожд на черните ходила би очаквал от своя син.
Затова момчето трябваше да се овладее, макар и пряко воля. То бавно се отпусна отново на пода. Не седна до Харка, а от другата страна на пленника. В шатрата беше тихо, само клоните пращяха в огъня. Двете момчета седяха неподвижни като статуи. Мислеха както един за друг, така и за пленения дакота. По гордата, недостъпна осанка на вързания мъж можеше да се съди, че той е известен мъж и боец, макар да нямаше орлови пера в косите и никакво оръжие.
Момчето от черните ходила беше недоволно вътрешно от себе си, задето не бе съумяло да се отнесе правилно като момче към един храбър неприятел. То разсъждаваше как да измисли друга възможност, за да премери силите си с Харка, който го бе накарал да почувствува това, и да го принуди отново да се отнася към него с уважение.
Непознатото момче дакота занимаваше твърде много мисълта на сина на вожда на черните ходила, макар в момента да си въобразяваше, че не може да го понася. Всъщност той с удоволствие би се сприятелил с него, но Харка беше толкова странен и на всичкото отгоре притежаваше и тайнственото оръжие! Всичко у него беше различно от другите момчета. Явно не оставаше нищо друго, освен синът на вожда на черните ходила да му покаже, че няма никакво желание и намерение да се занимава с него, но и да му докаже, че един син на черните ходила също така е сръчен и умел.
Харка се раздвижи. Извади пушката от калъфа, на пълни я, сложи предпазителя и я остави до себе си. Изпита дълбоко задоволство, когато забеляза, че пленникът хвърли тайно поглед към това ценно оръжие. Не показа обаче с нищо, че е доловил този поглед.
Навън беше станало съвсем тихо. Вече не се дочуваха бойни викове. Биещите се може би се бяха разделили и бойците сиксикау все още бяха навън, за да могат веднага да посрещнат евентуален нов опит за нападение. Неочаквано плененият извърна глава — това беше единственото движение, което той можеше да направи, погледна Харка и заговори.
— Твърдокаменни Харка Нощно око Убиец на вълци Стрелец по бизони Ловец на мечки! — каза той на своя език, който само Харка можеше да разбере.
Това, че той знаеше всички имена на Харка, говореше доколко добре го беше осведомил за всичко Татанка-йотанка.
— Ти си храбър. Нима не се срамуваш да се биеш като предател с чернокраките койоти срещу бойците на собственото си племе?
Харка се изплаши и без да ще, пребледня. Присъствуващите черни ходила не разбраха какво каза плененият, но именно това, че той говореше на Харка на този непознат за тях език, сигурно ги бе направило недоверчиви, още повече пък след предателството на девойката дакота. Харка не можеше да преведе какво бе казал Тасунка-витко и не би го превел дори и да можеше. Не искаше също така да отговори на пленения, защото присъствуващите сиксикау нямаше да разберат и неговите думи и само щяха да си мислят излишни неща.
Затова Харка се изправи, хвърли отблъскващ поглед към пленника и седна със заредена пушка в ръка край изхода на шатрата до възрастния човек. После всички зачакаха пак мълчаливо. Това уморително и безмълвно пазене продължи чак до зори.
Когато слънцето най-после изгря, първите бойци се върнаха в бивака, последвани от останалите. Харка чуваше тичането и говора им отвън.
Вождът на черните ходила влезе заедно с Матотаупа в шатрата. И двамата мъже носеха по два плячкосани скалпа, дълга черна коса с мъничко кожа от темето на черепа. И двамата предадоха своите победни знаци на жената. Скалповете трябваше да бъдат препарирани, а жените трябваше да умилостивят и укротят духовете на бойците чрез танца на скалповете. Вождът и Матотаупа — с полепнала с прах пот и кръв кожа, с измърсено и отчасти разкъсано облекло, с разбъркани коси, хлътнали бузи и потънали дълбоко в очните ябълки очи — напомняха все още тежкия бой, който бяха водили. В този момент мислите им навярно не бяха насочени към славата, която трябваше да им донесат отблъскването на нападателите и плячкосаните скалпове, на първо време те сигурно не мислеха за нищо друго, освен да се изкъпят в потока и да си отспят. Затова и двамата не попитаха нищо и вождът не даде никакви нови разпореждания, след като обгърна с поглед вътрешността на шатрата си. Поиска само паничка с мас, която неговата дъщеря му поднесе, и веднага излезе заедно с Матотаупа.