Когато Матотаупа се върна в бивака, за да отнесе тежко ранения при заклинателя, той се срещна с Харка. Момчето разбра от баща си какво се беше случило на хълма и какво решение бяха взели.
После Харка от своя страна разказа на баща си, че патроните за неговата пушка бяха изчезнали и Тасунка бе издълбал върху пода на шатрата на Матотаупа своя знак. При тези думи Матотаупа бе обзет от такава ярост, че с мъка успя да се овладее. Момчето също беше много възмутено, че след преговорите трябваше да смята своята двуцевна пушка за окончателно загубена.
Попита баща си със смръщено чело:
— Защо Тасунка-витко толкова много иска да сключи мир, та ни връща двамата бойци?
— Той разбра как се бием ние. Нападението на дакота върху нашия бивак беше отблъснато.
— Толкова повече трябва да се страхува Тасунка-витко от нас, щом нашите редици ще се подсилят с още двама бойци! — Когато казваше сега „ние“, момчето имаше пред вид хората на сиксикау, чиито гости бяха то и баща му.
— За сметка на това пък той има сега твоето тайнствено желязо, което в ръцете на Тасунка-витко ще се превърне в опасно оръжие.
— Вие защо ме принудихте да му го дам?!
— Ти защо го тикаше непрекъснато пред очите на Тасунка и в шатрата, и пред дирека? Тогава той е решил вътрешно, че трябва да ти го отнеме.
Харка наведе глава.
— Все пак двама бойци струват много повече! — настоя той. — Защо той ни ги връща и неговите хора дори не се сърдят на това?
— Двамата бойци, които той ни върна, са толкова тежко ранени, че никога вече няма да могат да участвуват в бой с пълни сили. Тасунка-витко е премислил, какво върши.
— Сигурно е така, татко.
Докато Матотаупа тръгна отново на път заедно с неколцина мъже, коне и завивки, Харка отиде при своя сив жребец. Когато баща му не беше край него, животното беше единственият му довереник. Той седна до коня и отново сложи стрък трева между устните си. Не можеше да се примири толкова лесно с това, че пушката му бе загубена завинаги заедно с патроните!
Дълго седя сред стадото мустанги, докато към него се присъедини едно друго момче — синът на вожда на черните ходила. Двете момчета не можеха още да разговарят помежду си, но другото седна до Харка и остана мълчаливо край него. Седяха така чак до вечерта, докато откъм две шатри в бивака се носеха песните на оплаквачките за двамата паднали бойци.
Когато се стъмни и мъжете се бяха върнали, и Матотаупа се бе прибрал в шатрата на южния край на бивака, Харка най-после стана да си върви. Другото момче го съпроводи и просто влезе заедно с него в шатрата на Матотаупа.
Харка се зарадва на това много повече, отколкото го показа външно. Жената от племето на черните ходила приготви ядене за Матотаупа, а след това и за двете деца и себе см. Наистина Харка вече беше хапнал нещо сутринта и ядеше обикновено като бойците само веднъж на ден. Но сега той сам обслужи своя гост с опеченото на шиш месо, както вожд посрещна равен на себе си гост. И след като се нахраниха, момчето от племето на черните ходила остана още в шатрата и между другото обясни собственото си име „Силен като елен“ и няколко други думи на своя език. Това се хареса на Харка и той взе от жената парче кожа, за да нарисува нещо върху нея. Искаше да обясни на другото момче, че смята най-после да отиде на лов за антилопи. Сега, след като оръжията вече мълчаха, баща му сигурно нямаше да има нищо против!
Матотаупа наистина даде съгласието си да вървят след един ден и Силен като елен се зарадва много на това предложение. За първи път сега Харка не страдаше така силно от загубата на своята пушка. Силен като елен също разполагаше само със стрела и лък и двете момчета искаха да ловуват с еднакво оръжие. Така съвсем естествено Силен като елен остана и през нощта в шатрата на Матотаупа.
Харка се досещаше, че именно загубата на тайнственото му оръжие бе пробила най-после преградата на плахата сдържаност на другото момче, което искаше по този начин да го възнагради за загубата на оръжието с придобиването на приятел. От този миг нататък Харка започна да разсъждава по-спокойно над тази загуба. Баща му имаше право; Харка твърде много се беше хвалил с това, че притежава тайнственото оръжие. Колкото до Тасунка-витко-, момчето дори не мислеше вече с яд за него. Безумно смелото държане на вожда на дакота и двубоят между Матотаупа и него бяха доказали, че мъжете на дакота не са лоши бойци и никой нямаше да може да казва занапред, че Харка е син на племе страхливци.
Онова, към което най-силно се стремеше синът на презрения — да получи признание и другарство от страна на себеподобните си, сякаш изведнъж беше станало. Докато се отпусна върху постелята си и гледаше още с отворени очи в мрака, мислите му се отправиха към лова на антилопи и още по-надалеко — към едно бъдеще, в което той сам искаше да бъде боец и вожд и брат на своя нов другар — Силен като елен.