Имаше много време занапред. Зимата, която бе достатъчно неприветлива, за да плаши повечето бели ловци и търсачи на злато, едва-що започваше и индианецът не можеше да разчита, че ще има да се сблъска през следващите месеци с много врагове. Приятели, с които да прекарва времето си, нямаше. В шатрите на дакота, където смятаха Камък с рога за син на предател, нямаше намерение да се мярка, макар и да бе видно, че водените от Тасунка-витко, Татанка-йотанка и Макпиалута племенни групи в Черните хълмове не се отнасяха към него като към враг, нито имаха намерение да го заловят или да го убият. Бяха го оставили да навлезе спокойно в планинските гори. Камък с рога можеше и трябваше да ходи на лов, за да си осигури прехраната и да пази от хищници двата си мустанга. Можеше и смяташе да обикаля наоколо, за да унищожава всеки бял, когото срещнеше по тези места. Това беше задачата, която си постави. Единствената задача, която му бе останала. Той беше вече само боец, само една силна воля и остър ум, само една система от много добре закалени жили и мускули, система от бързо реагиращи сетива и нерви, които направляваха оръжието, за да убива. Освен това не беше повече нищо друго. В действителност той не беше вече никакъв син, макар че смяташе да вижда баща си всяка година по веднъж. Не беше вече никакъв брат. Нямаше да има шатра, нямаше да се бори да спечели някоя жена. Какво значение щеше да има всъщност занапред това дали ще живее, или ще умре? Омразата беше безполезна страст, пък и Камък с рога знаеше твърде много. Знаеше, че може да убива бели мъже, но знаеше също така, че непрекъснато щяха да идват все повече бели мъже. Онова, което той вършеше от омраза, в последна сметка се оказваше безполезно. Приятелство и любов обаче бяха зачеркнати от неговия живот, защото той бе изключен от всяка общност. Каква полза имаше от това, че бе станал боец, че бе спечелил съревнованието във всички игри, че бе устоял на Танца на слънцето и че се издигаше над останалите мъже?
Той беше сам, син на предател и отвред подозиран като предател.
Обзе го огорчение, каквото никого досега не бе изпитвал. Ако беше по-волен характер, можеше още веднъж през живота си да се наплаче, както бе сторил това като дванадесетгодишно момче при сбогуването си с планинската долина, където бе живял заедно с баща си едно цяло лято, изпълнен с голяма надежда. Обаче той не бе приел държането на боец само външно. Тежкият живот бе оставил върху него такъв отпечатък, че той би изпитал срам пред себе си да се поддаде, на чувствата си и да заплаче дори тук сред пълната самота. Очите му останаха сухи. Толкова сухи, че почти го болеше да раздвижи клепачите си. Мислите му взеха друга насока и от тях израсна твърдо решение да оказва занапред отпор на всички и на всичко.
Когато слънцето изгря, той не го погледна. Отведе животните до близкия извор, пи след тях и нареди на животните да останат там. Върна се до каменния блок, съблече отново кожената си дреха и се вмъкна в пещерата, която искаше да претърси и проучи по-навътре като свое бъдещо убежище.
Придвижваше се лесно в пълния мрак, макар че бе минал по този дълъг и труден път само един-единствен път преди години заедно с баща си. Коридорът слизаше дълбоко навътре, чак до разклоненията. Камък с рога избра да продължи по тесния и ронлив коридор, за който знаеше, че води към едно по-голямо помещение. Оттук можеше да прониква само бавно напред. На места трябваше да разчиства откъртен камънак, за да може изобщо да се придвижва по-нататък, и въздухът стана задушен.
Най-после опипващите му ръце и крака усетиха, че пещерният коридор се разшири. Беше стигнал до онази пещера, където преди години бе намерил заедно с баща си животински и човешки кости и събрани златни зърна. Едно ужасно мечо ръмжене бе изплашило и прогонило оттук на времето него и баща му.
Камък с рога не светна.
Продължи само да опипва всичко наоколо. В по-голямото разширено помещение въздухът отново беше по-добър. На земята лежаха разхвърляни кости. Дори имаше повече, отколкото преди години. Някои от тях навярно бяха още пресни, защото миришеха. На Камък с рога се стори дори, сякаш дочу нечие дишане, но когато наостри слух, предположи, че отново се бе излъгал. Най-после седна да си почине, опрял гръб на стената на скалистата пещера. Помещението беше влажно. От стените се стичаше вода. Тя се събираше на отделни места в малки вдлъбнатинки на скалата. Тук нямаше да умре от жажда. Камък с рога щеше да чака, за да разгадае загадката на тази пещера.