Чака доста дълго, без да се случи абсолютно нищо.
Най-после трябваше да реши дали да излезе от пещерата, или да си позволи да преспи за малко тук. Реши да стори последното. Преди да се отпусне в състоянието на беззащитност, все пак тръгна да провери още веднъж изхода на помещението на противоположната страна на входа. Промъкна се опипом дотам, увери се, че на това място ходът и стаените бяха сухи, и седна. Изпуши една лула, облегна се на стената и затвори очи, тъй като и без това не можеше да различава нищо в пълния мрак. След като се ослуша още известно време, без да долови нищо, той се отпусна в дълбок сън. Засънува, че лежи в родната бащина типи на мека постеля. Сънят му беше много настойчив. Видя насъне завивките върху пода на шатрата, трофеите, които висяха по коловете в бащината му типи, кожата на огромната гризли, която Матотаупа бе убил. Всичко му се струваше съвсем действително. Уинона и Унчида дишаха като заспали под своите завивки.
Когато се събуди, най-напред бавно достигна до съзнанието му, че се намира в скалиста пещера, а не в шатра. Беше се свил в съня си и бе потънал малко встрани и бе променил по този начин стойката на горната част на тялото си. Стори му се, че все още е в полусън, защото това, върху което лежаха тилът и раменете му, не беше скала, а беше меко и топло. Като родните завивки.
Беше меко и топло. И космато! Беше действителност.
Камък с рога не се помръдна, но съсредоточи всичките си мисли. Не спеше вече, не сънуваше вече, не лежеше в бащината шатра, а в една мрачна скалиста пещера. Тилът му обаче бе намерил някаква топла, мека, космата опора, която също не се помръдваше като него. Започна да преценява мислено какво можеше да представлява тази изненадваща и тайнствена опора. Без съмнение беше живо тяло. Добре закръглено тяло, с меки, твърде дълги косми. Камък с рога не беше облечен в дрехата си; възприемаше ясно и най-лекия допир. Дори топлината му бе много приятна. Ако се предположеше обаче, че косматата опора няма да се раздвижи неочаквано. Съвсем внимателно, без да помръдва дори ни най-малко тила и раменете си, индианецът измъкна ножа си от канията. Зачака така и разсъждаваше какво ли можеше да се е случило по време на съня му, без да го разсъни. Горната част на тялото му се бе смъкнала малко встрани, а може би и обраслата маса също се бе раздвижила. По този начин те се бяха доближили, той и непознатото чуждо тяло.
Трябваше, преди да заспи, да претърси още по-основно изхода на коридора, който водеше навътре към планината. И ето че сега лежеше гръб о гръб с една огромна мечка, която сигурно бе заспала тук зимния си сън.
Всеки бял човек в това положение би изпаднал в ужас, като си помислеше за костите и черепа, които лежаха разхвърляни по пода на пещерата. Камък с рога обаче изведнъж се почувствува приютен. Козината, която усещаше на тила си, беше съвсем различна от всички мечи козини, през които бе прекарвал ръка при убитите животни. Беше по-мека, с по-дълги косми. Мечката, на която индианецът беше подпрял гръб, сигурно беше необикновено едра.
Камък с рога разбра, че се намира до Великата мечка.
Не се помръдваше и вътрешно вече не бе никак неспокоен.
Прекара като в полуунес или сън още доста часове. Ножа си все пак стискаше в ръка.
Изведнъж тялото зад него се раздвижи.
Индианецът скочи със светкавична бързина от мечката, побягна през пещерния коридор и се скри навътре в тесния и ронлив проход. Там огромното животно не можеше да го последва, това беше сигурно.
Но мечката сякаш и нямаше такова намерение.
Тя оповести с ужасяващо кънтящо ръмжене събуждането си и закрачи тежко към вътрешността на планината. Камък с рога чуваше влаченето на мечешките лапи. Чу и един отекващ вик, вик на ужас на силен мъжки глас. Още веднъж прокънтя потресаващото ръмжене, после в пълния мрак на планината отново настана пълна тишина.
Камък с рога се оттегли с възможната най-голяма бързина обратно през ронливия проход, за да стигне изхода към поляната. Сред задушливия въздух пот обля тялото му и той стигна най-после задъхан до канарата, която затваряше тайния вход на пещерата на върха на планината. Отмести камъка, покатери се навън и пое дълбоко студения свеж зимен въздух. Не си даде време да отпочине. В пещерата бе имало човек, който бе избягал от мечката. Ако звярът не го беше убил, то бягащият сигурно щеше да излезе от пещерата през отвора на отвесната стена на южния склон. Това беше първата най-близка възможност за бягство и затова индианецът искаше да изчака и залови там неканения посетител. Забърза по гористия склон надолу.