Тримата бойци се отделиха от брега на реката, без да открият Камък с рога зад канарата. Възможно е и да го бяха видели, но не се издадоха. Между поселилите се в Черните, планини дакота и Камък с рога сякаш се бе установил някакъв своего рода местен мир.
Когато остана отново сам, той хвана една риба, изяде я и после тръгна бавно нагоре през гората. Искаше да се върне при своите коне, при кожената си дреха и при завивките, които щяха да му бъдат необходими през следващата нощ, защото бе ранен.
Придвижвайки се през гората, той свирна на кулестия жребец, който веднага дойде. Животното не беше ранено, Камък с рога го яхна, за да пести силите си, и проследи донякъде, следите от борбата, която се бе разиграла между мустанга и бягащия бял човек. Жребецът навярно бе подредил добре този мъж, който сигурно бе искал да го хване и да го яхне. Камък с рога откри край следите от борбата в един храст и пушката на избягалия и така можа да си изясни защо той не бе стрелял повторно. Беше добра двуцевна пушка, но тъй като липсваха куршуми, Камък с рога не можеше да я използува. Все пак той взе оръжието за всеки случай и се учуди как бойците на дакота не го бяха забелязали.
Щом стигна своето убежище, Камък с рога превърза раната на главата си. В положението, в което се намираше, не можеше да си позволи да боледува дълго. Отпочина си, после тръгна със стрела и лък на лов, за да си набави необходимата храна. Чувствуваше се несигурен върху краката си, но все пак вярваше, че ще успее да се прицели точно.
Когато слънцето изгря на следващото утро, Камък с рога тъкмо бе зает да корми и одере кожата на една сърна. Вълчото куче трепереше с цялото си тяло в радостно очакване на богатата гощавка. Сам Камък с рога изяде малко парче месо. Бе се научил, че раните зарастват по-бързо при оскъдно хранене. Кучето получи вътрешностите и кокалите. Останалия голям припас от месо индианецът прибра в своето убежище. През зимата месото дълго можеше да се запази прясно. Сега вече индианецът можеше да остане да почива, докато раната на главата му зарасне. Да тръгне в това състояние да преследва опасен враг, би било съвсем неразумно. Така Камък с рога се отказа с болка на сърцето да препусне със своя кулест жребец по следите на беглеца.
Утринното слънце, което стопляше в гората закусващия Камък с рога, огряваше и заснежения блокхаус на Беззъбия Бен. Стопанинът седеше в тъмната къща, където нищо не се бе променило. Седеше на масата в задния ляв ъгъл. До него седеше жена му Мери, прекъснала метенето по средата, което инак тя никога не допускаше. До него седеше и дъщеря му Джени, която тъкмо бе сложила чаши с бренди за всички на масата. Вниманието на семейството бе насочено към един стар гост и клиент, който отново неочаквано бе изникнал преди пукването на зората отнякъде. Потъналият му в пот, останал съвсем без сили кон, стоеше с увиснала глава и окървавени страни в заграденото за коне място откъм тясната стена на дома. Ездачът му се бе възползувал от шпорите си най-безогледно.
Гостът на масата на Беззъбия Бен дъвчеше, мляскайки, грамадно парче бизонско месо, след това гаврътна чаша бренди. Той също изглеждаше уморен, макар че чертите на лицето му издаваха готовност да се бори. Той бе около тридесетгодишен. Червеникавата му коса беше гъста. Покаралата ниска брада се бе проточила около дългата издадена напред брадичка и около бузите. Устата беше широка, резците му бяха започнали да се издават леко над долната устна, От спуснатите надолу ъгли на устата му, яростният израз на очите показваха, че той бе в настроение, което дори и печеното бизонско месо не бе успяло да оправи.
— Аз шут ли съм? — нахвърли се гостът върху кръчмаря и остави Джени да му напълни отново чашата.
— Може да те вземе човек и за такъв — отвърна Бен дръзко и същевременно внимателно. — Казвам само „може“! Всъщност ти си един прославен пограничен жител, макар и останал без пушка…
— Затваряй си беззъбата уста и си пести намеците! Такова нещо, каквото аз преживях, ти, блокхаусова въшко, никога досега не си преживявал! Най-напред мечката отново ми изръмжа в ушите и тъкмо побягнах колкото ми сили държат…
— А кой те кара да вървиш все самичък в тая проклета пещера?…
— Дръж си устата, ти казах! Тъкмо излязох от пещерата и хоп, отсреща ме дебне Хари! Имах късмет все пак. Бях се скрил, за да проследя мечката, когато това дяволски хитро добиче се подадеше на изхода от пещерата. Нямах намерение да стрелям, защото дакота са разположили бивака си наблизо. Но ето че Хари ми се изпречи точно срещу дулото…
— И? — попита Бен, като от напрежение не затвори дори устата си.