— Нашият малък мърльо?
— Мърлявия Джоузеф! Не е за пренебрегване. — Червения Джим изпи още една чаша. — Значи, нощес тръгвам — заключи той. — Възможно е Хари да е останал жив. Той е жилав като котка. Затова аз по-добре да се изпаря междувременно. След година-две ще се върна отново с група добре подбрани момчета. Ще се върна пак. Аз не съм някакъв шут! — Той се изправи. — Дай ми една пушка, Бен, която наистина да може да стреля!
— Плащай! — каза Мери.
— Топ ще плати! — подвикна Джим, Червената лисица. — Довиждане!
Той блъсна с юмрук Мери, която искаше да го задържи, отскочи край Бен, който само направи опит да го хване, и сграби пушката на кръчмаря, която стоеше облегната на стената. Щом хвана оръжието в ръка, той излезе спокойно от къщата.
На вратата се обърна още веднъж назад, изпрати на Джени въздушна целувка, удари се с плясък по бедрото и опипа като на игра дръжката на револвера си.
Когато Бен се реши да се усмихне кисело, Червения Джим тръгна успокоен към заграденото място, където стояха конете, остави там собствения си преуморен до краен предел мустанг, избра си един млад кафяв жребец от конете на Бен и се понесе с револвера в ръка край отворената врата на къщата в бърз галоп на изток.
Бен, Мери и Джени стояха в помещението на кръчмата. Чуха през отворената врата тропота на галопиращия кон, който се отдалечи надолу по течението на реката.
— Тоя проклет измамник! — избухна Мери. — За нищо не го бива! Само се преструва с това негово злато! А нас ни скубе, както селяните си скубят кокошките!
— Лесно ти е да крещиш сега! — отвърна грубо Бен.
— Парцал си ти, а не мъж! Оставяш се непрекъснато да те мами като последния глупак!
— Топ ще плати. А ти млъкни и измети стаята.
— Ще кажа на Топ всичко както си е било. Всичко ще му кажа!
— Ще си държиш устата, разбра ли!
— Ще му кажа!
Бен удари Мери в лицето. Бузата й посиня, от носа й шурна кръв. Той замахна да я удари повторно, ала Джени скочи между тях.
— Остави мама на мира! Пияница такъв, бандит с бандит! Ние ще си вървим, и двете! Досега аз все държах за тебе, но сега и на мен вече ми преля! Другаде ще изкараме много повече, отколкото при теб, кожодер такъв!
— Че вървете си де! — изрева Бен. — Не стига, че ви хрантутя толкова време, ами и ще ми противоречите! Не ми трябвате! Хайде, махайте се!
Мери обърса с ръка кръвта от носа си и изгледа за миг мъжа си мълчаливо. После решително се обърна. Събраха двете с дъщеря си своите вещи. Свързаха вързопите, взеха оръжието си и изведоха своите коне. Бен излезе пред къщата.
— Я не правете глупости, щурави женски! — извика той.
Мери обаче, изглежда, не желаеше повече да погледне Бен. Джени вече яхаше коня си.
— Деца, полудяхте ли! — завика Беззъбия. — Сериозна жена бяга ли заради такава една лека плесница!
Мери все пак се извърна още веднъж към мъжа си.
— Не е само заради това — каза тя със спокойствие, което изплаши Бен и унищожи всяка надежда. — Заради всичко. Както и Джени ти го каза! Ние двете можем да вървим отново да работим някъде другаде. Където Джени ще може поне да си намери по-добър съпруг, отколкото тук при теб. Бен… дърво се отсича със сто удара на брадва, но пада на земята при последния. Това е. Бъди здрав! Страхувам се обаче, че ще свършиш зле.
Жените подкараха конете си.
Тропотът от копитата и на тези два коня скоро изчезна от слуха на Бен в далечината.
— Проклета женска паплач! — продължаваше да ругае под носа си Беззъбия. — Да ме оставят сам посред зима с всичката работа!
Той се върна бавно в блокхауса, пое метлата, която Мери бе оставила, и доизмете помещението на кръчмата. Прибра чашите, изми ги, после влезе в пристройката, за да избере от своя малък запас там една добра пушка за себе си.
— Тази ще я бива — каза си на глас, след като я избра, и добави за собствено успокоение: — Топ ще плати всичко. Такава история ще му разкажа, че ще го накарам да се трогне до сълзи. Ще му дам квартира за през цялата зима, за да няма нужда да живея сам сред тоя омагьосан край. Той може да стреля наистина, пък и да пие може. Той плаща. Той е точно човекът, който ми трябва. Така си е!
Откакто Матотаупа и Камък с рога се намираха отново в прериите на дакота, бяха минали зимата и лятото след нея.
Отново бе настъпила зима. Беше люта и дълго не искаше да свърши. По времето, по което вече трябваше да настъпи пролетта, Скалистите планини бяха още целите покрити със сняг, далече надолу до предхълмията. Наистина денем белите възглавнички по боровите клони започнаха да се топят, но през нощта водните капки отново замръзваха на ледени висулки, които блестяха заран на слънцето.