— Където има един бизон, може да има и повече. Виждали ли сте досега през живота си бизонско стадо?
— Не ми се е случвало. Но мисля, че линията тук се контролира.
— Познавах хора, които надхитряваха и най-добрите лостови, та камо ли пазачи на железопътни линии!
С това Хенри успя да привлече към себе си вниманието на Кейт.
— От вашите думи преди малко разбрах, че вие сте познавали Джо Браун? — попита плахо девойката. — Известния инженер-пионер?
— Мой най-добър приятел. — Хенри се омайваше от успеха си.
— О! Казват, че сега той защищавал големия проект за Нордърн-Пасифик, която отново щяла да минава през ужасната пуста степ?
— Кейт! — извика леля Бети. — Колко си любопитна винаги! Остави най-после господина на мира! Нима не виждаш колко е уморен?… Но действително — обърна се тя самата към Хенри, — Джо Браун е ваш приятел? Все още ли работите заедно с него?
— Сега вече по-рядко. Вашата племенница е добре запозната, както забелязах. Браун работи над огромния проект на Нордърн-Пасифик. Аз нямам голям интерес към тази линия. Преди всичко напълно съм се наситил вече на живота сред пустошта. Може да се живее само в нашите големи градове.
Спирачките отново се затормозиха, колелетата изскърцаха и влакът спря повторно. Хенри Хенри погледна през прозореца и този път началникът на влака се приближи към него.
— Линията е повредена!
— По дяволите! Голяма ли е повредата?
— Не, не е!
— Следи има ли?
Началникът на влака вдигна рамене и отново се върна напред. Лейтенант Роуч, облечен в цивилни дрехи, и Хенри Хенри извадиха за всеки случай револверите си. Девойката потрепери. Капки пот се появиха в основите на косата на леля Бети и потекоха на вадички по челото и слепоочията, оставяйки малки браздулици по напластената пудра на лицето й.
Докато влакът бе спрян насред път, поправката на линията започна и неколцина пътници разискваха възбудено, на няколко мили по на изток един самотен ездач стоеше на коня си край релсата, която също бе извадена. Беше още тъмно. Зимната нощ беше дълга.
Ездачът беше едър, широкоплещест, облечен целият в кожа, носеше обичайната широкопола шапка и шпори на високите ботуши. Конят му беше млад и силен. Той стоеше вече известно време на едно и също място и разглеждаше под лунната светлина местността наоколо.
Следата му сочеше всекиму, който можеше да разчита следи, че ездачът идва от североизток и още не бе слизал от коня.
Не той беше извадил релсата. В случая наистина не беше той. Но ако го заловяха и проверяха биографията му, всеки шериф би заключил:
— Аха! Пипнахме го!
Секач на трупи, крадец, убиец, разбойник, златотърсач, спекулант и лъжец, съгледвач по време на гражданската война, съгледвач при железопътната компания, да, Червения Джим, наречен още Червената лисица, бе представлявал вече всичко това и все още не бе постигнал нищо. Откраднатото непрекъснато изтичаше между пръстите му, а и големият късмет още не го бе сполетял.
Година и половина той бе обикалял надалеко от Плат и искаше да се ориентира сега какво ставаше по това време в неговия някогашен район.
Дяволска глупост! Кой поврежда релсите тук? Червения Джим не можеше да допусне някой да убягва на неговия контрол в един район, който той отново смяташе да си присвои. Искаше да разбере, кой нанася тези удари на Юниън Пасифик, без никой да може да го открие. Затова бе излязъл от блокхауса на Беззъбия за една седмица да проучи околността.
Отдалечи се от железопътната линия, тъй като с оглед на миналото му бе доста опасно, ако го заловят тук, а не смяташе, че би бил способен да ограби сам един цял влак. Когато събереше след някой и друг ден другарите си, положението щеше да бъде друго. Пък и без това бяха пристигнали само половината от онези, на които бе заръчал да дойдат в блокхауса на Беззъбия Бен, така че пак не би могъл да си позволи да ограбва влака, а щеше да се заеме най-после да нанесе големия удар, главната цел на живота му. Десет години наред вече той търсеше злато. Трябваше да направи всичко, за да постигне целта си, или да се обеси. Беше му омръзнал животът на беден голтак. Съвсем му беше омръзнал и той не мислеше да се спре повече пред никакъв риск, за да стигне до целта си.
Въпреки всичко искаше да разбере най-напред кой повреждаше линията на този участък.
Джим препусна на северозапад в прерията и си избра подходящо наблюдателно място, откъдето можеше да наблюдава влака през нощта. Слезе от коня, легна върху замръзналия сняг на гребена на възвишението и пъхна студената си лула в ъгъла на устата. Беше му интересно и същевременно истинска загадка какво става край влака. В това време влаковият персонал тъкмо поправяше линията на мястото, където влакът беше спрял. Повредата, изглежда, не беше голяма. Междувременно неколцина души бяха отишли напред, намериха второто и на една миля на изток — и третото място, където линията беше разрушена; там именно беше мястото, на което Червения Джим се бе натъкнал най-напред. Той чуваше чуковете на поправящите линията мъже. Всичко се вършеше при пълно спокойствие. Никой не започна да обстрелва влака; не се появиха никакви изнудвачи. Само разписанието на влака и спокойствието на пътниците бяха грубо нарушени.