„Дяволска работа! — помисли си Джим. — Да имах само неколцина души под ръка, добра работа можехме да свършим тук!“
Изведнъж цял потрепери, сякаш го беше улучил гръм, защото някой положи ръка върху рамото му. Джим посегна веднага към револвера си, не го намери, скочи и се изправи срещу силуета на огромен индианец.
Индианецът подаде любезно револвера на Джим.
— Нека моят бял брат Джим си прибере отново оръжието — каза той тихо. — Опитах се да повторя една шега на моя син, който веднъж ми бе измъкнал револвера от колана. Убедих се, че и аз все още мога да направя същото с теб, братко. Добре е.
Джим бе сащисан и поклати глава:
— Човече… Топ… Ти ли си бил! — Той отново се отпусна на земята.
Индианецът легна до него.
— Топ! Откъде изникна изведнъж — за това ще говорим по-късно. Сега ми кажи най-напред: знаеш ли кой руши линията тук?
— Хау, знам.
— Не искаш ли да ми го кажеш?
— Защо не? Ти единствен от всички бели мъже може да го узнаеш. А как сам изведнъж се появи тук, и ти ще ми разкажеш след това.
— Шегата настрана. Чия е тази работа?
— Моя.
— Твоя?
— Хау.
— И за какво го правиш?
— Доставя ми удоволствие.
— Ах, твоите удоволствия! Само ти можеш да разсъждаваш така. А от какво живееш?
— От лов. Както винаги, откакто съм се научил да изпъвам лъка. И от ракия. Както винаги, откакто се сближихме с теб.
— Ти си станал шегаджия, Топ. Къде живееш?
— През лятото в прерията, през зимата — в гората. Понякога, когато ми се допие бренди, в някой блокхаус.
— Полудял ли си?
— Възможно е. А ти какво правиш, мой бели братко?
— Пропилявам си живота също като тебе. Нищо друго, наистина нищо друго. Можеш спокойно да провериш следата ми. Бях дълго на изток. Но и там няма свястно препитание за нашего брата… Жив ли е още Хари?
— Да.
— А къде е?
— Някъде из Черните хълмове.
— Какво прави там?
— Преследва златотърсачите и ги убива.
— Това се вика занимание за млад човек! Той ще стане вече на двадесет и две, така ли? На същата възраст, колкото бях и аз, когато се залових преди десет години тук с вас. Дяволски умна работа, няма що! — Червения Джим плю.
В далечината влакът мина бавно известно разстояние.
— Бас държа — рече Джим, — че ние двамата, ти и аз, можехме прекрасно да съберем всичките пари на пътниците!
— Възможно е. Но защо?
— Защо! Топ, ти направо ще ме подлудиш с твоите възгледи! Защо!… Нима не се срещаш изобщо вече с Хари?
— От време на време.
— Кога и къде се уговорихте последния път да се видите?
— Щом месецът се смени още два пъти, при блокхауса на Беззъбия Бен.
— Чак след два месеца… хм… да… добре. А какво ще правим ние двамата с теб дотогава?
— Ние двамата? Нима ти ще останеш при мен, Джим?
— Или може би ти ще останеш при мен?
— Къде живееш ти, Джим?
— Навсякъде и никъде. Но все пак от време на време ми става неприятно на открито без покрив над главата. Теб още ли не те е хванал ревматизъм?
— Не.
— Мене обаче вече почва да ме мори. — Червения Джим отпи голяма глътка от една манерка. Замириса на бренди. Подаде манерката на индианеца. — Вземи, пийни и ти! От отровните запаси на Бен е.
Матотаупа надигна манерката и отпи повече от една глътка.
— Стой де, стой! Остави и за мене една глътка по случай срещата ни! След това ще продължим в блокхауса на Беззъбия Бен…
— Мери си отиде — каза Матотаупа.
— Да, отишла си е, знам. Джени също. Бен пак трябва сам да се оправя. Но ние ще можем да намерим при него неколцина стари познати. Пък ти и без това си имал намерение след два месеца да вървиш там!
— Не в блокхауса на Бен. Наблизо смятам да се срещна със сина си.
— Това няма никакво значение. Във всеки случай в блокхауса е топло.
Влакът отмина още една малка отсечка. Свирката на локомотива се разнасяше на разстояние цели мили.
— Колко шум вдигат! — рече сърдито Червения Джим. — Сякаш прерията е тяхна! Но все още не се е стигнало дотам. Макар че те смятат да докарат повече полиция.