— Малко ме интересува! Каква работа имам аз с него!
— Ако чакаш Червената лисица, ще имаш.
Сега младият човек все пак изпи още една чаша.
— Защо пък мислиш, че чакам Червената лисица?
— А не ли? Не чакаш ли Червената лисица? Аз пък мисля, че го чакаш. Ти си оня плъх от Мисури, когото чакаха да дойде вчера. Нали оттам идваш, от зелените поля, от горното течение на Мисури, дявол те знае откъде пристигаш тук, в нашата проклета степ, а пътьом си минал досами златото, мога да ти го кажа съвсем поверително. Защото злато наистина има в Черните хълмове.
— Черните хълмове са обширни. Бен вдигна вежди.
— Там е работата я, така си е, ти каза точно истината, млади човече. Черните хълмове са обширни и ако човек иска да намери нещо, трябва първо да намери някой, който да му покаже мястото. А старият Топ знае къде е то.
— Възможно е. Но нима той ти го е казал на тебе?
— На мене? Че за какво? Аз не търся злато.
— Не, ти не търсиш злато в планините. Ти предпочиташ да го измъкваш от джобовете на хората.
Бен се разсмя и съвсем не се разсърди от тази забележка.
— Стига в тях да има нещо — рече само той. — И на мен ще ми бъде добре, ако вие най-после намерите нещо. Вече десет години чакам да ви се напълнят джобовете, както Джим Лисицата очаква да открие тайната на пещерата.
— Можеш ли да ни помогнеш? Бен вдигна рамене.
— Червената лисица не е човек, който да търси моята помощ. Но аз го познавам вече отдавна и мога да ти кажа едно нещо със сигурност: той играе дяволски опасна игра.
— Опасна? Аз познавам много дакота. С тях човек може да се разбере.
— Възможно е ти да можеш да се разбираш с тях. Приличаш ми на фермерски син…
— И какво ако съм фермерски син… Какво от това?
— Защо пък червените да не оставят един фермер да си поживее? Заплатили ли сте им земята?
— Да, имаме и писмо за покупката. Дакота винаги са го уважавали. Но сега тия трижди проклети поземлени компании… те са по-лоши и от сиуксите. — Момъкът усети, че се изчерви от яд, щом подхвана този разговор.
— Ах, такава ли била работата? Мога да си представя — все старата песен от великия Даниъл Бун до наши дни. Но защо не им хвърлите всичко в краката и не поискате да ви отпуснат друга ферма, според „закона за запазване на домашното огнище“… не струва много, ще успееш да ги спестиш.
— Иди разправяй това на моя старец! От родината са го пропъдили лихварите; изселил се оттам в голямата Америка, направил земята обработваема и я платил на дакота и ето сега пак трябва да се маха и пак да плаща? Той по-скоро е готов да изпозастреля всички бандити…
— Какви бандити?
— Земемерите.
— А нима с това ще избие поземлените компании?
— Не. — Това „не“ прозвуча мрачно. — Те ще живеят както вчера и днес, и утре, пък и правителството им помага.
— Виждаш ли, затова трябва да се погаждаме с тях. Аз вече търгувам само с големите кожарски компании и пак живея.
— Гадостта си е гадост — рече младият човек. Той отхвърли кичур коса от челото си и от тона му Бен трябваше да разбере, че разговорът е приключен.
— Е, щом намерите заедно с Червената лисица злато, всичко ще се оправи — поде обаче кръчмарят отново разговора. — Тогава ще можете да платите на поземлената компания и ще си останете в своята ферма. Желая ти щастие. Трябва само да бъдеш внимателен с Топ и още повече с неговия син Хари!
— Какво имам да се страхувам от тях? Баща ми ги е познавал и двамата, пък и нашите каубои — Томас и Тео — са ми разказвали за Топ и Хари. Не мога да си представя, че тоя пиян тип там на масата е знаменитият Топ.
— И сина ще можеш да видиш скоро. Той надникна тук преди малко, само че в неподходящо време, та веднага си отиде. Оставил си е тука коня и кучето. Значи, сигурно ще се върне за през нощта.
— Ако и той е станал такъв жалък пияч, мъчно може да се върши работа с тях!
— Драги мой, ако не беше ракията, вие никога не бихте могли да се домогнете до вашето злато! Нима мислиш, че един червенокож би издал трезвен своите тайни?
Бен се изправи — трябваше да обслужва многобройните си посетители.
Момъкът беше доволен от това, че приказливият кръчмар го остави на мира. Сега той започна да наблюдава от спокойния си ъгъл отново несмущаван ловците и златотърсачите, които бяха отседнали при Бен. Старият индианец все по-упорито привличаше вниманието му. Него, значи, те бяха напили — и сигурно не за първи път днес, — за да им издаде тайната на златната планина в земите на дакота. Топ също е бил някога много уважаван мъж. Така бяха говорили Томас и Тео и бащата на Адамс за него. Заради златото обаче тези хора тук е трябвало да го превърнат в нищожество, в един крещящ и ругаещ пияница и картоиграч. Не беше ли и това гадост?