При вида на някогашния вожд и при спомена за индианските им приятели горе на север край Мисури пред вътрешния поглед на фермерския син изплуваха нови картини. Стори му се, че отново язди както през онази декемврийска утрин заедно с баща си по прерийното възвишение, което беше обичайният наблюдателен пункт на стария Адамс, за да наблюдават времето и стадата добитък и да обгледат няма ли наблизо вълчи глутници или бандити. През онова ясно утро Адамсън и неговият син Адам Адамсън ненадейно бяха видели в далечината бараки. Една вече беше готова, сякаш изникнала от земята през изтеклата нощ, и сега издигаха нови.
— Господ да ги убие! — беше казал старият и бе стиснал юмруци. — Това са поземлените акули!
После дойдоха преговорите, горчивата разпра, подигравката от страна на неканените гости над неразбиращия нищо селянин, който действително вярваше, че земята му принадлежи, защото я беше откупил от дакота с честен договор, заплащайки със спечелени с труд пари, и защото със собствените си ръце я бе направил обработваема. В бараките седяха правителствените комисари, които говореха за изграждането на нов щат в „безстопанствената“ досега земя. Правото на дакота над тяхната родина не съществуваше за тези комисари, също както не съществуваше за тях и правото на стария фермер. Представителите на правителството си размениха съзаклятнически погледи с представителите на поземлените компании, които седяха срещу тях на тясната маса, и татко Адамс не можеше да реши кой от тях беше по-голям лихвар — поземлените спекуланти или комисарите; и едните, и другите изглеждаха майстори в това отношение. Правителството бе дало на разполагащата с големи капитали компания много земи на евтина цена. Фермерът обаче трябваше да заплати скъпо и прескъпо, ако искаше да остане на собствената си земя. Те говореха за построяването на нова железопътна линия, която щяла да повдигне неимоверно много цената на местата наоколо. Дойдоха земемери и без да питат някого, започнаха да очертават линиите на нови места върху полята, където в продължение на четиринадесет години вече пасеше добитъкът на семейство Адамс. Старият Адамс прогони земемерите със старата си кримка. Наесен обаче те щяха да се върнат отново, ако фермерът не им плати. Затова младият Адамс бе оседлал своя кафяв кон и бе поел на път. Искаше да търси злато, за да има с какво баща му да плати земята.
Потънал в мислите си, момъкът не забеляза кога до него се бе приближил тихо някой и бе седнал на пейката край стената. Погледът му падна случайно върху новия му съсед — млад индиански боец. Гол от кръста нагоре, той носеше всичките си оръжия, сякаш очакваше да влезе в бой. На гърдите му висеше огърлица от мечи нокти. Бен, кръчмарят, бе забелязал веднага и този нов гост и се приближи с чаша бренди. Индианецът плати, изля ракията на земята и постави чашата празна до себе си върху пейката. Кръчмарят се отдалечи.
„Гръм и мълнии!“ — помисли си Адамс и заразглежда внимателно съседа си.
Веднага му направи впечатление дръжката на ножа, който се подаваше от украсената кания на колана му. Дръжката бе украсена старателно и майсторски с резба във форма на птича глава. Индианецът бе стиснал пушката между коленете си. Напълни лулата си и въобще не поглеждаше към Адамс. Макар че черните му очи бяха отворени, никой не можеше да каже накъде всъщност гледа той.
„Като таралеж! — помисли си Адамс. — Свие ли се, не се вижда вече животното, а само бодлите му.“
Така беше прибрал и индианецът сетивата си. Адамс се засрами, че го наблюдава толкова време любопитно, и сега хвърляше само от време на време скрит поглед към него.
Часовете минаваха и вече наближаваше полунощ. Адамс изпи още две чаши ракия, а съседът му плати още две и ги изля. Тогава вратата отново се отвори със скърцане и най-после в помещението влезе човекът, когото фермерският син очакваше. Беше едър, широкоплещест мъж с червеникави коси. Той забеляза веднага Адамс, отправи се към него и двамата се поздравиха с едно „Ехей, дойде ли вече?“ После Червения Джим застана пред младия индианец.
— Хари — каза той с принудена любезност, — ние с тебе отдавна не сме се виждали. Поздрав на моя червен брат!
Хари и Червения Джим се изгледаха за миг и Адамс, който наблюдаваше зорко късата сцена, видя омразата в погледа, с който двамата се измериха. Но това трая само миг, така че Адамс не беше сигурен дали впечатлението му не беше погрешно. Индианецът отвърна на поздрава на белия мъж е отмерена любезност, като избягна думата „братко“. Червения Джим се отдалечи, видимо облекчен, и седна при другите си познати на първата маса с картоиграчите. Там го посрещнаха с високи викове. Той потупа стария индианец по рамото и му извика: