Адамс също седна с тях. Те носеха какви ли не новини. Очакваха се големи въстания на дакота, които трябваше да бъдат прибрани в резерватите, и всеки смяташе, че предстоят жестоки многогодишни боеве, докато подчинят цялото племе. Да бъдеш конна полиция, означаваше да си изкарваш хляба трудно, с много опасности, но сигурно, пък и по този начин те щяха да останат близо до „обетованата земя“ на новите златни находища, близо до Черните хълмове. Адамс погледна към майора, който щеше да бъде занапред негов началник. Селското момче не бе навикнало да се подчинява на непознат човек и мисълта за това му беше неприятна. Но какво друго му оставаше? Той щеше да се наеме да убива индианци, които му бяха оставили земята, верни на сключения договор, и щеше да върши това, платен от хора, които бяха дошли да му заграбят земята. Адамс се стараеше да не мисли за Хари. Срамуваше се от пътя, по който бе тръгнал сега, но се чувствуваше като някакво добиче, което тласкат и тикат да върви напред.
Привечер го наеха. Майорът, преждевременно побелял мъж, стоеше с изправен гръб и гледаше със сините си очи надолу към Адамс. Осемнадесетгодишният младеж изпита към офицера някаква странна смесица от симпатия и неприязън. Сам Смит, изглежда, бързо хареса Адамс и веднага му възложи сериозна задача. Момъкът трябваше да се върне обратно заедно с индианския разузнавач на драгуните до най-близкия форт на Мисури и да съобщи там, че станцията край Ниобрара има нужда от защита и подкрепа.
Щяха да тръгнат на следващата сутрин. Адамс приготви малко суха храна и точно преди изгрев слънце излезе край заграденото за конете място. Индианският разузнавач вече го чакаше там. Беше дребен, строен, кафявокож младеж, косите му бяха сплетени по индиански обичай на две плитки. Беше облечен в нови кафяви кадифени панталони и индиански мокасини, над сивата му риза имаше пъстра тъкана жилетка. По лицето му беше изписано мрачно безизразно равнодушие. Индианецът не отвърна на късия поздрав на Адамс. Яхна своя бял кон — дребен индиански жребец — и тръгна напред като водач. Адамс го следваше върху кафявия си жребец.
Тобиас, така се казваше индианският разузнавач, остана през целия ден мълчалив и не намали бързото темпо. Вървяха отново часове наред обратно към брода през реката, където Адамс бе минал предишния ден, и през голата прерия на североизток.
Ако Адамс, който сам не беше много разговорлив, можеше да се почувствува обиден от направо непочтителната мълчаливост на индианеца, от друга страна, той беше доволен, че кафявокожия му водач с библейското име притежаваше напълно всички необходими за живота сред пустошта способности и качества. Адамс също можеше да язди и да стреля много добре, но много повече умееше да води ралото и да сее. Той се възхищаваше непрекъснато от острия слух и зрение, които притежаваше Тобиас. Макар че беше съвсем недостъпен, Тобиас бе най-добрият побратим, който Адамс можеше да си представи. Когато с течение на времето индианецът видя, че младият фермерски син не направи никакви опити да интимничи с него, той премина от подчертаното си отбранително поведение към делови взаимоотношения, които много допаднаха на Адамс. В края на краищата и Тобиас беше само един безотечественик като него самия.
След като получиха доста прибързано и самонадеяно дадено обещание, че издадената най-напред станция ще получи снабдяване и допълнително подкрепление, след няколко дни Адамс и Тобиас тръгнаха по обратния път към блокхауса на Ниобрара. Никъде по пътя нямаха неприятности с дакота.
За убийството на Матотаупа Адамс разказа подробно на Тобиас една вечер край запаления огън и индианецът го изслуша мрачно.
— Червената лисица напразно се мъчи да избяга — отсече той. — Отмъщението рано или късно ще го стигне.
— И аз бях там — каза Адамс.
На това индианецът не отговори. Погледът му обаче беше достатъчно красноречив.
Един син на Великата мечка
Камък с рога беше чул каква вина носеше баща му. Беше видял каква нова вина легна върху Матотаупа, когато показа златото от своята кесия на белите мъже.
Твърдокаменния Харка Нощното око Убиеца на вълци, наречен като боец Камък с рога, беше син на предател. Той беше последвал един предател. Беше го защищавал, беше проливал кръв. Десет години бе живял в изгнание заради една мнима правда.
Когато разбра това, способността му да мисли и да се движи сякаш бе парализирана от удар с брадва. Той не стреля върху убиеца. В единствения миг, в който това беше възможно, той не направи нищо, съвсем нищо.