Под ударите на Шонка Камък с рога вече се бе отказал от мисълта, че ще продължи да живее. Дори и да искаше, не можеше да се отбранява повече. Сина на Антилопата напразно се мъчеше да обуздае избухналия си другар. Викът: „Не го убивай, той трябва да бъде изправен на кола на мъчението!“ — сякаш изобщо не стигна до съзнанието на разярения младеж.
Неочаквано обаче Шонка извика. Нечий остри зъби се впиха в тила му. Другарят му също видя това, извика и удари С гол юмрук по звяра, тъй като нямаше оръжие под ръка, пък и всичко стана за част от секундата. Шонка, който бе коленичил върху гърдите на пленника, понечи да се заварди. Опита се да се изправи, но падна по гръб и видя една разтворена вълча муцуна. Извади бързо ножа от ножницата си, ала вълкът захапа китката на ръката му. Сега и Сина на Антилопата измъкна ножа си, за да го забие в тила на звяра, но животното навреме видя опасността и я избягна с голям скок през Сина на Антилопата. Когато индианецът се извърна, черният дългокрак вълк вече бе изчезнал в горичката.
Шонка се изправи. Ножът бе паднал от ръката му. Вената му беше разкъсана, кръвта шуртеше на силна струя. Ръката му висеше с разкъсана китка безсилно надолу.
Другарят му откъсна кърпата от набедреника си и стисна силно вената. Докато той свърши това, Шонка вече съвсем бе останал без сили от загубата на кръв и падна на земята.
— Какво беше това? — промълви той, мъчейки се да си поеме въздух, тъй като сърцето му вече замираше.
— Черен вълк — промълви Сина на Антилопата.
Той стоеше край Шонка и наблюдаваше същевременно пленника. Ето сега той трябваше да отговаря за един изнурен, ранен с опасност за живота другар и за един умиращ, задушаващ се пленник, чиито вени набъбнаха и гърдите му се разтваряха в отчаяна борба за въздух.
— Той трябва да застане пред Съвета на старейшините и да умре на кола на мъчението — говореше Сина на Антилопата сам на себе си. — За какво го хванахме? Кой е мислил някога, че синът на предателя ще падне жив в ръцете ни!
Натисна долната челюст на пленника силно надолу и започна да вади тревата и пръстта от устата му. Не изчисти всичко, затова дъхът на задушаващия се можа да си пробие път с шумно хъркане.
Яростта на Шонка се бе пречупила от загубата на кръв и отстъпи място на някакво твърдоглаво настървение. Той взе огърлицата от мечи нокти, без да попита Сина на Антилопата, и рече заповедно:
— Вземи и кулестия кон, искам да го имам!
При тези думи Сина на Антилопата се огледа за мустанга. Беше разумно да имат кон, върху който да натоварят пленника. Затова Сина на Антилопата тръгна да доведе двата мустанга. Кулестият жребец гледаше напрегнато непознатия. Когато Сина на Антилопата приготви ласото си за хвърляне, мустангът бързо побягна към прерията. Индианецът видя как препуска жребецът и веднага разбра, че няма да може да го залови. Затова омота ласото отново и хвана за юздата белия жребец, който се остави след кратко противене да го поведат.
Когато Сина на Антилопата се върна заедно с коня, Шонка изсвири презрително с уста:
— Защо пропъди кулестия жребец?
— Дръж си езика и си пести дъха! — отвърна ядосано Сина на Антилопата. — Кулестият жребец беше с отвързани крака. Много по-важно и по-неприятно е това, че ще трябва да напуснем съгледваческия си пост.
— Нима ще вървим? — попита тихо Шонка.
— А ти нима искаш да останеш тук сред тези кървави следи, които всяко сляпо куче ще намери още с изгряването на луната? Джим Лисицата е в блокхауса. Не чу ли това?
— Не.
— Омразата ти е заслепила очите и ти е запушила ушите. Това не е добре и аз не биваше да последвам лошия ти съвет. Сега трябва да се махаме оттук.
— Ще се връщаме ли?
— А какво друго да правим? Качвай се върху коня си, хайде!
Волю или неволю Шонка трябваше да се подчини. Сина на Антилопата бе преценил правилно положението, той не можеше да го отрече. Затова се покатери на мустанга си. Виеше му се свят, но след като възседна коня, не падна. Сина на Антилопата вдигна пленника, постави го напряко върху гърба на белия жребец на Матотаупа и го завърза като убит звяр. После сам яхна собствения си кон. Остави Шонка да язди напред, така че раненият и изнурен от загубата на кръв другар да определя темпото. Сина на Антилопата яздеше зад него и водеше коня с пленения. Малката група не можеше да се придвижва бързо. Сина на Антилопата прецени мислено, че ще им трябват пет-шест дни, за да стигнат до бивака. Мечата орда бе напуснала по същото време зимния си бивак и бе поела към горите на предпланините и сигурно вече бе стигнала със своите шатри край Конския поток.