Развидели се. Сина на Антилопата гледаше внимателно към блокхауса, ала там не се движеше нищо и, изглежда, не ги грозеше никаква опасност. Слънцето грееше слабо, тъй като от север духаше остър вятър. По небето минаваха бързо сиви разпокъсани облаци. Местността с пясъчните възвишения, която сега малката ездаческа група прекосяваше, беше съвсем безлюдна, дивеч също се мяркаше съвсем нарядко, тъй като можеше да си намира много по-лесно храна по други места. Беше местността, през която Матотаупа, Тобиас и Харка бяха превели преди единадесет години неколцината мъже, които работеха в първата проучвателна група за бъдещата железопътна линия и едва бяха успели да спасят живота си, изненадани от една от ужасните местни пясъчни бури. Камък с рога не позна сега мястото, не мислеше нищо, нито за вчера, нито за днес, нито за утре. Измъчваха го болките от раните, жажда и липса на въздух. Кръвта се насъбра в увисналата му глава, спираше се в крайниците, защото бяха силно стегнати, и той непрекъснато се люшкаше на границата между тези разяждащи силите му усещания и облекчаващото болките му състояние на несвяст. За първи път, откакто беше вече мъж, той се намираше във властта на някого. Шонка яздеше главно ходом, само рядко преминаваше в лек галоп. Не само китката на ръката му беше разкъсана и ухапана, но сега той започна да чувствува и последиците от ухапването по тила. От време на време караше Сина на Антилопата да отслабва малко превръзката, защото иначе ръката му застиваше. При това всеки път отново губеше кръв. Надеждата му се насочи само към мисълта, че той и Сина на Антилопата трябваше да бъдат сменени от съгледваческото си дежурство през тези дни. Можеше да срещнат и бойци, запътили се към блокхауса, а можеше да получат и подкрепа. Когато се свечери, завиха вълци. Сина на Антилопата остана на пост и накрая също силно се умори.
За пленника той се грижеше само дотолкова, доколкото смяташе, че трябва на всяка цена да го запази жив. Отвърза го за през нощта от коня и когато застудя силно, го загърна в една завивка. Трябваше да му дава от време на време да пие вода. Храна пленникът не желаеше. Раните му бяха кървяли и после бяха засъхнали от само себе си.
Веднъж Шонка и Сина на Антилопата чуха галоп. Бяха навярно двама или трима ездачи; може би идваше смяната им. Местните индианци трябваше непрекъснато да държат под наблюдение блокхауса на Бен — тази издадена най-напред станция на белите мъже извън района на железопътната линия, — тъй като вече се бе разпръснала новината, че там очакват милиция.
Сина на Антилопа избърза с коня си по възвишението.
Когато излезе отгоре, за да го видят, ездачите вече бяха изчезнали. Не му остана нищо друго, освен да продължи трудната езда.
Шонка обмисляше план за отмъщение, за да надвие чувството си на слабост и гадене. Колкото по-зле се чувствуваше от дългия път, в толкова по-ярки тонове си представяше всичко, което щеше да причини на своя враг Камък с рога, когато го изправят на кола на мъчението. На третия ден постоянните и невъздържани хвалби на Шонка омръзнаха на Сина на Антилопата. Когато отново спряха да починат и Шонка отпусна фантазията си пак в тази единствена посока, Сина на Антилопата го прекъсна раздразнено:
— Матотаупа уби не твоя, а моя баща и ако Камък с рога бъде изправен на кола на мъчението, то затова ще трябва да благодариш само на мене!
— Не на теб ще благодаря, а на черния вълк! — отвърна Шонка. — Впрочем тоя звяр все още се мъкне подире ни. Няма ли да го застреляш най-после?
— Не, ще го взема с нас за следващата игра на истинските случки. — Сина на Антилопата беше твърде преуморен и в лошо настроение и затова беше станал хаплив.
— Тази игра е измислена от лошите духове на сиксикау и ние, дакота, няма да я повторим. — Шонка накара другаря си да отвори кожения мях за вода и пи отново продължително и жадно.
Наближи вечерта на шестия ден, откакто Сина на Антилопата и Шонка се придвижваха с пленника. В бивака край Конския поток никой още не знаеше за случилото се.
Южнякът, който топеше снеговете, продължаваше да духа. Цялото небе беше покрито със сиви облаци и слънцето не се показваше вече нито сутрин, нито на пладне, нито вечер. Само една неопределена безцветна светлина виснеше над степта, покрита с изсъхнали жълти и кафяви треви. Веригата на Скалистите планини на запад бе забулена в мъгли. Ситни водни капчици се носеха из въздуха и се превръщаха привечер в ледени кристали.
Мустангите на Шонка и Сина на Антилопата познаваха местността от много лета и щом достигнаха Конския поток, минаха в галоп. Бяха надушили стадото си.