— В шатрата на Хавандшита го отнеси! — рече някой, но тъй като Чапа позна гласа на Шонка, не му се подчини, а бързо отнесе пленника в шатрата на сегашния боен вожд на Мечата орда — Стария гарван.
Всички жени вече бяха на крака. И те се бяха облекли веднага, след като бяха чули предупредителните викове на съгледвачите. Когато Чапа влезе заедно с пленника в сегашната вождова шатра, жената на Гарвана вече подклаждаше огъня, така че пламъците се съживиха.
Къдрокосия Чапа постави безчувствения пленник край огнището. Развърза възела на кожените ласа, които притискаха тялото. Разряза връзките от лико, с които бяха превързани ръцете и краката му. Смъкна от тялото на безжизнения си другар нагизналите в кръвта и потта на изнуреното тяло легини и мокасини, скри украсения с раковини колан и започна да разтрива подулите се от нахлулата кръв и вода крака, за да раздвижи отново кръвта в тях. Камък с рога беше съвсем отслабнал и приличаше на умрял от глад. Къдрокосия опипа и послуша дали сърцето му бие още. Тогава в шатрата влезе Стария гарван и заедно с него дойдоха и Шонка и Сина на Антилопата. Те донесоха оръжието на пленника и огърлицата му от мечи нокти. Вождът се приближи към огнището и загледа безчувствения пленник, без да пречи на Чапа. Шонка измърмори нещо. Но Стария гарван не обърна внимание на думите му. Престори се, че не ги е чул. Най-сетне седна край огнището.
— Доведи Хавандшита и Чотанка! — нареди вождът на Къдрокосия Чапа.
Младият боец излезе веднага. Изтича най-напред при Чотанка, комуто предаде веднага молбата на вожда, и той тръгна незабавно към шатрата на Гарвана.
След това Къдрокосия се запъти към шатрата на заклинателя. Старият заклинател също седеше вече облечен в своята типи. Огънят осветяваше бялата коса с жълтеникавочервеникав блясък. Лицето му беше изпито и неподвижно като дървена маска. Всяка бръчка по него изглеждаше врязана дълбоко и завинаги — израз на дълъг и невъзвратим живот. Живи бяха само очите, ала животът в тях се стори на Къдрокосия загадъчен и застрашителен.
Разрешиха на младия боец да заговори чак след няколко минути мълчание. С предварителното мълчание Хавандшита обичаше да подчертава важността на мислите или тайнствените разговори, с които бе зает умът му, и да показва колко маловажни и несъществени са молбите, които отправяха към него. Къдрокосия Чапа покани заклинателя с почтителни думи да дойде в шатрата на Стария гарван, за да види пленника.
Хавандшита изслуша думите му с внимание, потъна отново за няколко минути в мълчание и чак тогава отговори тихо, но ясно:
— Защо е необходимо да ме отведат краката ми в шатрата на вожда Стария гарван и защо трябва очите ми да видят сина на предателя, преди да сме го изправили на кола на мъчението? Ще минат петнадесет дни и петнадесет нощи. Тогава младите мъже ще изнесат кола, ще го забият в земята и синът на предателя ще застане пред него със своя позор и ще стои там един ден и една нощ. Той не бива да умре като боец. Нашите мъже ще плюят върху него, а жените ни ще го обсипят с подигравките си. Слънцето на следващото утро ще види смъртта му. Жените и дъщерите на мъжете, които той е убил, ще го умъртвят. Случаят няма нужда да се обсъжда повече. Аз казах, хау.
Къдрокосия Чапа трябваше да повтори думите на заклинателя, за да докаже, че ги е разбрал и че може да ги предаде на вожда. Той ги повтори без никакво колебание; гласът му дори не беше прегракнал. Говореше съвсем ясно. Хавандшита остана доволен. Заклинателят беше спасил преди единадесет години бащата на Къдрокосия от плен и от робство и той знаеше, че Къдрокосия му е благодарен. Хавандшита можеше да се осланя на този млад боец, който не приличаше на своите другари, но изглежда, че бе приел напълно и изцяло нравите, обичаите и представите на дакота.
След няколко минути мълчание за приключване на разговора, през време на които Хавандшита сякаш изключваше участието си във външния свят и отново потъваше в собствените си мисли, Къдрокосия Чапа можеше да си върви.
Щом младият боец излезе от заклинателската шатра, движенията му отново се съживиха и ускориха. Той изтича към шатрата на Стария гарван. Шонка и Сина на Антилопата бяха още там. Само с един поглед Чапа разбра, че пленникът още не бе дошъл в съзнание. Това го зарадва, защото той трябваше да съобщи на Стария гарван решението на Хавандшита. Чапа не прибави нито една дума, нито пък премълча някоя. Беше му трудно да съобщи нареждането обаче, защото и Шонка слушаше. Още докато Чапа говореше, по лицето на Шонка се изписа ненавистно задоволство. Сина на Антилопата изглеждаше несигурен. Бе очаквал кърваво, но славно отмъщение за смъртта на своя баща Старата антилопа. Вождът и Чотанка останаха сериозни и не издадоха с нищо чувствата си.