Раненият разсъждаваше. И ако наистина беше така? Тогава той щеше да бъде спасен, а двамата дакота щяха да попаднат сред цяла орда бойци на черните ходила, които нямаше да ги пуснат на свобода, ако видеха, че са дошли с лоши намерения. Но какво щеше да стане, ако двамата дакота не бяха сами, а бяха само пратеници на по-голяма група от племето дакота, които може би дебнеха отнякъде, готови да последват оставените от тях следи чак до бивака и да нападнат жените и децата на племето сиксикау? Може би тия двама дакота именно затова бяха проявили интерес към ранения, защото той можеше да послужи както на тях, така и на онези, които ги бяха натоварили с тази задача, като пътеводител до шатрите на черните ходила? По-добре беше да не се захваща с двамата непознати индианци. В такъв случай не му оставаше нищо друго, освен да загине в безутешната гола степ. Защото, щом поемеше, куцукайки, пътя към своя бивак, двамата дакота можеха съвсем лесно да го проследят.
Отчаян от това, че появата и неочакваното внимание от страна на двамата ездачи сякаш му бяха отнели последната надежда за спасение, той им махна късо и отрицателно да си вървят по пътя и че той няма ни най-малко намерение да търси тяхната помощ.
Те, изглежда, го разбраха, защото се извърнаха, без да кажат дума, яхнаха конете си и потеглиха. Дали смятаха да се отдалечат достатъчно и когато раненият вече няма да ги вижда, да завият и да останат да го наблюдават скришом, това той не можеше да знае. Предположи обаче, че ще направят така и затова реши да остане да лежи тук — по-добре да умре от жажда и да го разкъсат вълците, отколкото да издаде на врага бивака на своето племе. Нямаше и никаква надежда, че неговите другари и приятели могат да му се притекат на помощ и да го намерят. Защото той дълго време беше пленник и навярно всички вече го смятаха за мъртъв.
Двамата дакота обаче, които безпомощният ранен не можеше да вижда сега, постъпиха съвсем различно. Щом стигнаха на такова разстояние, че той не можеше да ги вижда и чува, те спряха. Едрият мъж слезе от коня си, момчето стори същото и двамата седнаха един до друг на тревата.
— Какво мислиш за боеца, когото намерихме? — попита мъжът момчето.
— Боец от племето сиксикау, поел бойната пътека. Успял е да се изплъзне от враговете си, но си е счупил десния крак. Ние видяхме оставената от него следа. Той се движи право в северозападна посока, затова шатрите на неговите братя и бащи сигурно са натам. Човек с такава сериозна рана и без оръжие не върви по обиколни пътища.
— Хау. Какво ще правим? Какво ми предлагаш ти, Твърдокаменни Харка Убиец на вълци?
Момчето, навлязло в тринадесетата година на своя живот, израсло високо и със съвсем сериозен израз на лицето, далеч по-сериозен, отколкото подхождаше на възрастта му, отвърна:
— Ще яздим на северозапад и ще търсим шатрите на племето сиксикау, за да съобщим там на бащите и братята на този ранен боец къде могат да си го намерят.
— Мъжете от този бивак също ще ни вземат за врагове щом разберат, че сме дакота.
— Да, така ще бъде. Но нима моят баща Матотаупа смята, че трябва да се крием заради това?
— Не смятам така, Харка. Ние с теб отдавна вече сме решили да отидем в шатрите на сиксикау. Още по времето, когато лятото изтичаше, когато тревата бе започнала да пожълтява и очаквахме сняг и мраз, още тогава ние с теб го решихме и аз ти казах, че мъжете на племето сиксикау са твърди бойци и че трудно приемат нови в своите редове. Щом като знаехме това още през есента, няма защо сега — през пролетта — да се страхуваме от това. Аз казах, хау.
Бащата се изправи и момчето скочи веднага след него. Двамата отново възседнаха конете и потеглиха ту в лек галоп, ту ходом, както бяха навикнали като ездачи без седло, в северозападна посока през тревната степ. Небето се беше разсветлило, прерията беше обляна в слънчева светлина. Малкото облаци, които се движеха тук-таме, хвърляха странствуващите си сенки. Тъй като двамата дакота вече бяха хапнали сутринта и бяха свикнали да ядат само веднъж на ден, те не спряха да починат на обяд, а продължиха да яздят. Следите, които виждаха по пътя си, бяха от антилопи, елени и лосове.
Три часа след пладне те се натъкнаха на човешки следи. Беше широка, много ясна следа, която привлече погледите им още отдалеч. Те подтикнаха мустангите си и стигнаха в бърз галоп дотам, скочиха на земята, преди да унищожат някаква следа, привързаха бързо конете така, че да могат да пасат, но не и да избягат, и се заеха след това, всеки за себе си, да обиколят внимателно наоколо, за да разчетат следите като писмо. Когато отново застанаха един до друг, бащата попита: