Откъм изток се показа първият блясък на деня; звездите избледняха.
— Говори де! — рече и Четансапа яростно и необуздано на Къдрокосия Чапа.
— Какво мога да знам аз, мъже? — попита Чапа като вцепенен. — Аз се заклех да мълча!
Сред слушателите настана безмълвно раздвижване.
— Тогава аз ще говоря! — каза Камък с рога и отново пристъпи крачка напред пред кола, за да може да си поема по-свободно дъх. — Златното зърно, което аз съвсем случайно намерих като момче на брега на реката край Черните хълмове, моят баща хвърли във водата, за да остане то там скрито завинаги. Ти, Къдрокоси Чапа, го извади оттам. Хавандшита — да, Хавандшита — нека всички духове да ме преследват, пак ще го кажа, — Хавандшита взе зърното от твоята ръка, Къдрокоси Чапа! Той го показа на бойците на пани и на уачичун и спаси така твоя баща Непознатата мида, а ти се закле и мълчиш. Червения Джим обаче видя златото в ръката на Хавандшита и дойде в нашите шатри за наше нещастие. Аз казах, хау.
Камък с рога млъкна. Върна се назад, сред пламъците и дима, и изведнъж се почувствува съвсем без сили. Топлината и димната отрова отново оказаха въздействието си върху него. Повлия и съзнанието, че вече бе казал последната си дума.
Шонка не се виждаше вече никъде. Само Уинона бе забелязала как след произнесеното срещу Хавандшита обвинение той бе изтичал веднага в заклинателската шатра.
Чергилото на входа на заклинателската шатра се отдръпна и отвътре изскочи заклинателят. В лявата ръка той държеше големия си заклинателски жезъл, обкичен със змийски и животински кожи. Самият той целият беше облечен в рога и черепи. Сега Хавандшита изтича като разярен хищен звяр. Затанцува около култовата площадка. Всички отстъпиха страхливо. Десницата на стария заклинател стискаше каменния жертвен нож.
Четансапа потрепери и Камък с рога разбра, че сега смъртта идва към него и той не може да й избяга. Никой, дори и Четан, не би посмял и в мислите си да спре ръката на мъжа със свещения жертвен нож.
Насъбралото се множество като че се вкамени.
Зад бойците, които стояха в полукръг точно срещу кола, бяха Унчида и Уинона. И те като Четансапа бяха от малкото членове на Мечата орда, които не напуснаха нито за миг обредната площадка. През деня, от изгрев до залез-слънце, двете жени бяха почивали на смени, сядайки върху тревата. Откакто бе залязло слънцето обаче и бяха запалили огъня, те не се помръднаха от местата си. Еднакво изправени, еднакво безмълвни, еднакво неподвижни, стояха една до друга майката на Матотаупа и дъщерята на Матотаупа. Никой не ги бе заговорил, никой не ги притесняваше с погледа си. Побелялата коса на Унчида и дългите черни коси на Уинона бяха старателно причесани и сплетени. Двете жени бяха облечени в празничните си дрехи. Големите очи на Унчида лежаха дълбоко в орбитите си под челната кост. Върху нейното изпито лице бе изписано много повече от горестта на майката по убития син и по застрашения от смърт син на същия този неин син. Никой не можеше да разбере напълно какви чувства и мисли се криеха зад това чело. Всеки бе почувствувал обаче, че той сам е твърде дребен, за да си позволи да докосне с мислите си дълбоката печал и воля на тази жена. Унчида беше заклинателка. Уинона приличаше на нея. Нейната младост и нейната красота не приличаха на младостта и красотата на другите девойки. Мъката и по-големите знания бяха пропили цялото й същество още от дете.
Заклинателят танцуваше. Приближи се към кола, където Камък с рога го очакваше. Хавандшита хвърли заклинателския си жезъл във въздуха, копието полетя в дъга нагоре, после надолу и се заби с върха си в земята до Камък с рога. После Хавандшита издигна високо каменния нож и се отправи бавно към осъдения от него.
Четансапа мислеше само напрегнато: това не бива да стане и все пак ще стане. Нервите, мускулите и жилите му бяха изопнати, устата му се отвори леко, без да издаде нито звук. Шонка стоеше до Хавандшита. От побелелите му очи се излъчваше кръвожадността на по-слабия, който не бе успял досега да разбере смисъла и причината на своите несполуки.
Камък с рога знаеше, че заклинателят идва, за да му разпори гърдите с жертвения нож и да изтръгне отвътре сърцето му. Не затвори очи. Искаше да умре, гледайки смъртта си. Пред него стоеше накичената с маски фигура с жертвения нож в ръка, която изглеждаше нечовешка, дори само защото човешкият й образ не се виждаше зад заплашителните култови знаци.
Над площадката прокънтя продължителен дълбок мощен звук. Никой не можа да разбере веднага откъде идва той. Хавандшита го почувствува върху тила си, сякаш звукът го сграби откъм гърба. Той се вкамени с издигнатия каменен нож. Остър вик, подобен на крясък на орел, се извиси над първия. После се разнесе високо и ясно за всички: