— Татанка-йотанка иде! Великият заклинател на дакота! Татанка-йотанка иде! Великият заклинател на дакота! Татанка-йотанка иде! Великият заклинател на дакота! — Така кънтеше гласът, непрекъснато, като барабанен тремол.
Викът премина през мозъка и костите на Четансапа. Докато стоеше пред своя другар от детинство и виждаше пред себе си слабата, обкичена с маски фигура с вдигнатия нагоре каменен нож, този вик го облада с такава сила, че думите трябваше да се превърнат в действителност и той дори вече ги сметна за действителност. Отвърна със силен вик на вика на Унчида, който сякаш беше сграбил заклинателя откъм гърба:
— Татанка-йотанка иде! Великият заклинател на дакота! Татанка-йотанка иде!
Сякаш огън полази по жилите на бойците от Съюза на Червените елени и те подеха в хор вика на своя водач:
— Татанка-йотанка иде! Великият заклинател на дакота! Татанка-йотанка иде! Великият заклинател на дакота!
Култовата площадка кънтеше от техните викове. Четансапа пееше с мощния си глас:
— Татанка язди през брода! Танцувай, Хавандшита, танцувай! Татанка язди през брода! Танцувай, Хавандшита, танцувай!
Хоровото пеене сякаш подхвана и подтикна заклинателя и заливащите го от всички страни викове на възбудената тълпа го покориха така, че той отново грабна своя заклинателски жезъл и поде с него и с жертвения нож нов, още по-лудешки танц. Това не бяха вече естествените сили на възрастен човек. То беше някакво изпадане в транс, което сякаш се бе породило от само себе си и го увличаше в танца.
— Татанка язди през брода! Танцувай, Хавандшита, танцувай!
Общото настроение облада и по-възрастните бойци. Чотанка донесе сигналния барабан и заби сега по него в ритъм с песента на мъжете:
— Татанка язди през брода! Танцувай, Хавандшита, танцувай!
Бойците и момчетата започнаха да удрят с крака в такт, както се бяха научили и навикнали по време на своите продължаващи дни и нощи култови танци.
— Татанка-йотанка, Татанка-йотанка, Татанка-йотанка! Той язди през брода, танцувай, Хавандшита, танцувай!
Камък с рога се облегна на обредния кол посред площадката. Вече почти не усещаше раните от изгоряло по мишците и раменете си. Ала димът, горещината от огъня, хоровото пеене, барабанният тремол, тропащите с крака мъже и танцуващият заклинател възбуждаха нервите и съзнанието му. Той се видя център на голямо погребално тържество, чийто край все още му се струваше каменният нож, който разпаря гърдите му, за да извади отвътре заклинателят сърцето му. Мислеше, че трябва да умре, но знаеше, че вече не го заплашва позор. Не бе отхвърлил позора сам от себе си. Синовете и дъщерите на Великата мечка го бяха отблъснали всички заедно от него. Шонка подкладе още веднъж огъня, макар че отдавна вече беше ден.
— Татанка-йотанка! Татанка язди през брода! Танцувай, Хавандшита, танцувай!
Мъжете се бяха струпали на групи и кръгове, както правеха винаги по време на обредните танци. Кръга непосредствено около кола водеше Четансапа и пееше непрекъснато като някакъв неуморен инструмент:
— Татанка язди през брода! Танцувай, Хавандшита, танцувай!
Сега младите бойци поведоха хорото си около кола и огъня. Те препречиха пътя на Шонка, който не можеше вече да се приближи към огъня. Кладите догоряха бавно и забавиха смъртта.
Втория, по-широк кръг на бойците, водеше Чотанка. Извън двата кръга се бяха подредили младежите. Те всички държаха ножовете си във въздуха, както правеха при танца на топките, издигайки прътовете, с които удряха, и пееха:
— Татанка язди през брода! Танцувай, Хавандшита, танцувай!
Чотанка удряше барабана.
Зад хороводните редици и танцуващите групи на мъжете се подредиха и жените, водени от Унчида, и девойките, начело с Уинона. И жените си имаха свои обредни танци, от които най-важният беше Танцът на скалповете за успокоение на убитите врагове. Те пристъпваха ритмично и пееха:
— Татанка язди през брода! Танцувай, Хавандшита, танцувай!
Чотанка барабанеше все по-настървено.
Към пладне танцуващият Хавандшита грохна. Падна на земята и остана легнал в тревата със заклинателския жезъл и ножа в ръце. Никой не посмя да го докосне, защото всички смятаха, че това е магия, и трябва да изчакат, докато духовете разбудят отново заклинателя. Танцьорите започнаха да се подменят. Това също беше обичай и навик.
Само Четансапа, Унчида и Уинона не се оставиха никой да ги смени. Като в унес, те пееха и танцуваха без прекъсване: